Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Ала Робин не се даваше да бъде отклонена.

— Какво очакваше да върша, като ме задържа?

— Нямах конкретен план — бавно и неискрено отговори Страйк. — Не знаех, че гледаш толкова сериозно на тази работа… че имаш желание за обучение.

— Как мога да не гледам сериозно на нея? — повиши глас Робин.

Едно четиричленно семейство в ъгъла на малкото ресторантче ги поглеждаше с любопитство. Робин не им обърна внимание. Ненадейно бе обзета от ярост. Заради дългото пътуване в студа, заради това, че Страйк изяде всичката храна, заради изненадата му, че може да шофира добре, заради отпращането й в кухнята с прислугата, а сега това…

— Ти ми даваш половината… половината!… от това, което биха ми платили в „Човешки ресурси“! Защо според теб останах? Помагах ти. Помогнах ти със случая „Лула Ландри“…

— Добре — каза Страйк и вдигна голямата си, космата откъм опакото на дланта ръка. — Добре, ето как стоят нещата. Но не обвинявай мен, ако не ти хареса това, което ще чуеш. Аз наистина те задържах с мисълта евентуално да те обуча. Нямах средства за курсове, но реших, че можеш да придобиваш опит в крачка, докато бъда в състояние да си го позволя.

Отказваща да бъде умилостивена, докато не го чуеше докрай, Робин не каза нищо.

— Тази работа наистина ти се удава — продължи Страйк, — но се омъжваш за човек, който никак не желае да я вършиш.

Робин отвори уста и отново я затвори. Сякаш някой бе изкарал въздуха й и беше изгубила дар слово.

— Всеки ден си тръгваш на минутата…

— Нищо подобно! — изфуча Робин. — В случай че не си забелязал, отказах почивен ден, за да бъда тук сега и да те докарам чак до Девън…

— Защото него го няма — отбеляза Страйк. — Защото няма да разбере.

Усещането за изкаран въздух се засили. Откъде можеше Страйк да знае, че е излъгала Матю, ако не директно, то чрез премълчаване?

— Дори и така да е… независимо дали е истина, или не — продума тя с несигурен глас, — аз решавам какво да правя със своя… не зависи от Матю какво съм избрала да работя.

— Връзката ми с Шарлот трая шестнайсет години с известни прекъсвания — каза Страйк и взе втория си бургер. — С дълги прекъсвания. Тя мразеше работата ми. Тъкмо това постоянно ни разделяше… едно от нещата, които ни разделяха — поправи се Страйк, за да бъде напълно искрен. — Тя не разбираше какво е призванието. Някои хора не го проумяват, за тях работата осигурява статут и заплата, но сама по себе си няма стойност.

Започна да разгъва бургера си под острия поглед на Робин.

— Имам нужда от партньор, който да споделя продължителното ми работно време — каза Страйк. — Някой, който не възразява да работи в почивните дни. Не обвинявам Матю, че се тревожи за теб…

— Не се тревожи.

Думите излязоха от устата й, преди да ги е обмислила. В желанието да отрече казаното от Страйк бе допуснала една неприятна истина да й убегне. Фактът, че Матю бе лишен от въображение. Той не бе видял Страйк окървавен, след като убиецът на Лула Ландри го бе намушкал с нож. Дори описанието на Оуен, лежащ вързан и изкормен, сякаш бе замъглено в представите му от гъстата лепкава мъгла на ревност, през която чуваше всичко, свързано със Страйк. Антипатията му към работата й въобще не бе свързана с желание да я закриля, нещо, което тя никога преди не бе признавала пред себе си.

— Това, което върша, може да бъде опасно — припомни Страйк, докато дъвчеше голяма хапка от бургера, сякаш не я бе чул.

— Бях ти полезна — изрече Робин с глас, по-задавен от неговия, макар нейната уста да беше празна.

— Знам, така е. Нямаше да стигна дотук, ако не беше ти — заяви Страйк. — Никой не е бивал по-благодарен от мен за грешката на агенцията за осигуряване на временни служители. Ти беше невероятна, никога не бих… Не плачи, по дяволите, на това семейство бездруго вече им изскочиха очите.

— Да зяпат, не ми пука — измърмори Робин в шепа, пълна с хартиени салфетки, и Страйк се разсмя.

— Ако това искаш — изрече той на темето на червеникаворусата й глава, — ще те пратя на курс за наблюдение веднага щом имам парите. Но щом ще си мой обучен партньор, на моменти ще те карам да вършиш неща, които на Матю няма да му харесват. Само това казвам. Ти си тази, която ще трябва да се справи с проблема.

— И ще го сторя — отвърна Робин, като се бореше с порив да ревне с глас. — Точно това искам. Заради това останах.

— Ами усмихни се тогава и си яж бургера.

На Робин й бе трудно да яде при огромната буца, заседнала в гърлото й. Усещаше се разтърсена, но въодушевена. Не бе се лъгала: Страйк бе видял у нея същото, което притежаваше и той. Те не бяха хора, които работеха за едната заплата…