Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Можете ли да потвърдите, че телесни части от господин Куин са отнесени от убиеца?

— Част от червата на господин Куин са отнесени от местопрестъплението — каза Анстис. — Вървим по няколко следи, но се обръщаме с призив към обществеността за каквато и да било информация по случая. Това е възмутително престъпление и нямаме съмнения, че извършителят му е извънредно опасен.

— Хайде стига бе — възкликна отчаяно Робин и Страйк вдигна глава, за да види стена от червени светлини пред тях. — Пак ли катастрофа…?

Страйк изключи радиото, свали стъклото си и подаде глава навън под валящия сняг.

— Не — извика й той. — Само някой е заседнал в преспа край пътя… След минута ще потеглим — увери я.

Но минаха четирийсет минути, преди да се разчисти препятствието. Всички три ленти бяха задръстени и те подновиха пътуването си с пълзене.

— Няма да успея — промълви Робин с пресъхнала уста, когато стигнаха до входа към Лондон. Беше десет и двайсет.

— Ще успееш — отсече Страйк. — Изключи проклетията — тупна сателитния навигатор и го накара да млъкне — и не отбивай по това отклонение.

— Но аз трябва да те оставя…

— Забрави, не е нужно да ме оставяш… следващото вляво…

— Не мога да вляза там, еднопосочно е!

— Вляво! — изрева той и бутна волана.

— Не прави така, опасно е…

— Да не искаш да изпуснеш шибаното погребение! Натисни газта! Първото вдясно…

— Къде сме?

— Знам какво правя — настоя Страйк, примижал срещу снега. — Сега направо… Бащата на приятеля ми Ник е таксиметров шофьор, научи ме на някои номера… Дай вдясно… Не гледай, че е забранено, кой ще ти излезе насреща в такава нощ? Направо и на светофара вляво!

— Не мога да те оставя на Кингс Крос! — протестира тя, но се подчиняваше сляпо. — Не можеш да караш тази кола, какво ще я правиш?

— Майната й на колата, ще измисля нещо… направо и втората вдясно…

В единайсет без пет кулите на „Сейнт Панкрас“ се сториха на Робин като райско видение сред снега.

— Спри, изскачай от колата и тичай — нареди Страйк. — Обади ми се, ако успееш. Ще бъда тук, ако не си се качила.

— Благодаря ти!

И тя хукна под снега, а пътната чанта се люлееше от ръката й. Страйк я гледа, докато се изгуби в мрака, представи си как се подхлъзва леко на мокрия под в гарата, но не пада, оглежда се панически за номера на перона… По негови инструкции беше оставила колата до тротоара върху двойна непрекъсната линия. Ако успееше да хване влака, той оставаше блокиран с кола под наем, която не можеше да кара и която със сигурност щеше да бъде вдигната от паяк.

Златните стрелки на часовника на „Сейнт Панкрас“ неумолимо се придвижиха на единайсет часа. В ума си Страйк видя как вратите на вагоните се затръшват, а Робин тича по перона с развяна златисторуса коса…

Стана единайсет и една минута. Той закова поглед към входа на гарата и зачака.

Тя не се появи. Ала той продължаваше да чака. Стана и пет. И шест.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Успя ли?

— На косъм… Тъкмо щеше да потегли… Корморан, благодаря ти, страшно много ти благодаря…

— Няма защо — отвърна той, огледа тъмната заледена земя, все по-дълбокия сняг. — Лек път. Аз ще се прибирам. Късмет утре.

— Благодаря ти! — извика тя и той затвори.

Страйк си каза, че й бе задължен, когато се пресегна за патериците си, ала това не правеше по-привлекателна перспективата да прекоси заснежения Лондон на един крак, нито пък да плати тлъста глоба за изоставяне на наета кола посред града.

Страйк си каза, че Даниъл Чард надали щеше да хареса наетия му мансарден апартамент на Денмарк стрийт, освен ако не откриеше примитивен чар във формите на тостера или на настолната лампа, ала жилището си имаше много предимства, ако си еднокрак човек. В събота сутринта коляното му все още не беше готово да приеме протезата, но повърхностите бяха достъпни за досег, разстоянията можеха да бъдат покрити с кратки подскоци; имаше храна в хладилника, топла вода и цигари. В този ден Страйк изпита истинска обич към дома си, чийто прозорец беше замъглен от конденз, а по перваза се виждаше натрупан сняг.

След закуска той лежеше на леглото си и пушеше, поставил чаша тъмнокафяв чай на кашон до себе си, който му служеше като нощно шкафче, и беше превъзбуден не от лошо настроение, а от концентрация.

Шест дни и нищо.