Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Мен също — каза любезно Страйк, — но не вярвам асистентката ми да ми благодари, ако си тръгна без нея.

Чард очевидно бе забравил за съществуването на Робин, която така властно бе отпратил.

— О, да, разбира се… Мани! Ненита!

— Тя е в банята — съобщи набитата жена, като излезе от кухнята с ленената торба, в която бяха обувките на Робин.

Чакането протече в донякъде неловко мълчание. Най-сетне Робин се появи с каменно изражение и се обу.

Студеният въздух облъхна хапливо затоплените им лица, когато външната врата се отвори. Страйк се ръкува с Чард, а Робин директно се отправи към колата и се качи на шофьорското място, без да говори с никого.

Мани се появи, отново облякъл дебелото палто.

— Ще сляза с вас надолу да проверя вратата — каза той.

— Могат да звъннат от там, ако пак е замръзнала, Мани — каза му Чард, но младежът не му обърна внимание и се настани на задната седалка.

Тримата потеглиха в мълчание обратно по черно-бялата алея под валящия сняг. Мани натисна дистанционното, което бе взел със себе си, и вратата се отвори без никакво затруднение.

— Благодаря — каза му Страйк и се извърна назад към него. — Боя се, че никак няма да ти е топло на връщане.

Мани изсумтя, излезе от колата и тръшна вратата. Робин тъкмо бе превключила на първа скорост, когато Мани се появи до прозореца на Страйк. Тя натисна спирачката.

— Да? — каза Страйк, като свали стъклото.

— Не го блъснах — изрече Мани гневно.

— Моля?

— Не го блъснах аз по стълбите — каза Мани. — Той лъже.

Страйк и Робин се взираха безмълвни в него.

— Вярвате ли ми?

— Да — отвърна Страйк.

— Добре тогава — кимна им Мани. — Добре.

Обърна се и тръгна обратно към къщата, като се хлъзгаше леко с галошите си.

По настояване на Страйк спряха за обяд в местния „Бъргър Кинг“.

— Трябва да хапнеш нещо преди обратния път.

Робин го придружи вътре все така мълчалива, без да коментира дори смайващите думи на Мани. Студеното й поведение на мъченица не изненада особено Страйк, но малко го нервира. Тя се нареди за бургерите им, защото той нямаше как да се придвижи едновременно с патерици и поднос. Когато тя постави обяда им на малката маса, той заговори в опит да разреди напрежението:

— Виж, знам, че очакваше да се намеся, когато Чард те третира като прислуга.

— Не съм — възрази автоматично Робин.

(Като се чу да го изрича гласно, собственото й поведение й се видя капризно и детинско.)

— Както желаеш — сви подразнено рамене той и захапа първия си бургер.

Известно време ядоха в кисело мълчание, додето вродената честност на Робин не взе връх.

— Хубаво де, очаквах донякъде — каза тя.

Размекнат от мазната храна и трогнат от признанието й, Страйк каза:

— Тъкмо измъквах важни неща от него, Робин. Човек не се кара с тези, които разпитва, когато са се разприказвали с пълна сила.

— Извини ме за моето аматьорство — промърмори тя, отново уязвена.

— О, за бога — изръмжа той. — Ама кой те е нарекъл…

— Какви бяха намеренията ти, като ме взе на работа? — попита внезапно тя и пусна в чинията хамбургера си.

Потисканата от седмици обида неочаквано бе избила на повърхността. Не я бе грижа какво ще чуе; искаше истината. Тя само машинописка и рецепционистка ли беше, или нещо повече? Нима бе останала при Страйк и му бе помогнала да се измъкне от крайна бедност само за да бъде пренебрегвана като домашна прислуга?

— Намерения? — повтори Страйк и се втренчи в нея. — Как така намерения…?

— Аз очаквах да ме направиш… мислех, че ще получа… някакво обучение — изрече Робин с порозовели бузи и искрящи очи. — Ти го спомена няколко пъти, но напоследък все говориш как ще вземеш друг човек. Приех по-ниска заплата — с треперещ глас изрече тя. — Отказах по-добре платени служби. Мислех, че ти предвиждаш за мен…

Гневът й, толкова дълго спотаяван, я довеждаше до ръба на сълзите, ала тя бе решена да не ги допуска. Въображаемият партньор, както си го представяше тя, никога не би плакал; не и онази джаста-праста полицайка, корава и сдържана при каквато и да било криза.

— Мислех, че имаш планове за мен… не очаквах само да вдигам телефона.

— Ти не само вдигаш телефона — каза Страйк, който бе довършил бургера си и я наблюдаваше изпод свъсени вежди как се бори с гнева си. — Тази седмица оглежда с мен къщи на заподозрени. Спаси живота и на двама ни на магистралата.