Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Какво има вътре?

— Абортираното бебе — отвърна Робин. — Ужасно е.

Страйк смели тази информация, докато отминаваха отклонението за Мейдънхед.

— Странно — заключи той накрая.

— Гротескно — каза Робин.

— Не, странно е — настоя Страйк. — Куин се повтаря. Това е второто от „Грехът на Хобарт“, което вкарва в „Bombyx Mori“. Два хермафродита, два окървавени чувала. Защо?

— Е, не са точно едни и същи — поясни Робин. — В „Bombyx Mori“ чувала не го носи хермафродит и в него няма абортирано бебе. Може би е достигнал границите на въображението си — предположи тя. — Може би „Bombyx Mori“ е финалният сбор на всичките му идеи.

— По-скоро погребална клада на кариерата му.

Страйк седеше дълбоко замислен, докато гледката покрай тях ставаше все по-провинциална. Помежду дърветата се виждаха ширнали се полета, покрити с преспи и перленосиво небе над тях, а снеговалежът бе все така обилен.

— Знаеш ли — проговори накрая Страйк. — Според мен тук има две алтернативи. Или Куин действително е претърпял нервен срив, изгубил е реална представа какво върши и наистина е смятал „Bombyx Mori“ за шедьовър, или целта му е била да причини възможно най-много вреди и тези повторения имат своята причина.

— Каква причина?

— Това е ключ — промълви Страйк. — Чрез препратки към другите си книги е помагал на хората да разберат накъде бие в „Bombyx Mori“. Опитвал се е да каже нещо, без да бъде съден за клевета.

Робин не отклони очи от заснежената магистрала, но леко извърна лице към него и се намръщи.

— Мислиш, че всичко е било изцяло умишлено? Че е искал да създаде суматоха?

— Като се замисли човек — рече Страйк, — това не е лош бизнес план за егоистичен и дебелокож човек, чиито книги почти не са се продавали. Раздухай възможно по-голям скандал, посей слухове из цял Лондон по повод романа, придружени със заплахи за съдебни искове, притесни достатъчно много хора… после изчезни някъде, където призовкарите няма да те открият, и преди някой да успее да те спре, издай го в електронен вариант.

— Но той е побеснял, когато Елизабет Тасъл му казала, че няма шанс да бъде публикуван.

— Дали? — продума замислено Страйк. — Или само се е преструвал? Не я ли е подтиквал да го прочете, защото се е готвел да инсценира голяма публична кавга? По всичко личи, че е бил краен ексхибиционист. Може всичко да е било част от пропагандна кампания. Според него „Роупър — Чард“ не са рекламирали достатъчно творбите му, чух го от Лионора.

— Значи според теб е планирал предварително да изфучи ядосан от ресторанта, когато се е срещнал с Елизабет Тасъл?

— Може би.

Слънцето вече напълно бе изгряло и заскрежените върхове на дърветата заблестяха.

— И е получил каквото е искал, не мислиш ли? — каза Страйк, примижал срещу отблясъците от искрящия лед върху предното стъкло. — Не би могъл да организира по-широка публичност за романа си. Жалко, че не доживя да види себе си в новините на Би Би Си. — И после измърмори под носа си: — О, по дяволите.

— Какво има?

— Изядох всичките бисквити… прощавай — каза разкаян Страйк.

— Няма нищо — отвърна му развеселена Робин. — Аз закусих.

— Аз пък не — довери й Страйк.

Антипатията му към темата за крака се бе разтворила в топлото кафе, в разговора им и в практичната й грижа за неговите удобства.

— Не можах да си сложа проклетата протеза. Коляното ми е адски подуто, ще трябва да ида на лекар. Отне ми цяла вечност да се приготвя.

Тя се бе досетила вече, но оцени готовността му да сподели.

Минаха покрай голф игрище с флагчета, стърчащи върху обширни акри от мека белота и пълни с вода чакълести ями с техния метален блясък на зимната светлина. Когато наближиха Суиндън, телефонът на Страйк иззвъня. Погледна номера (отчасти очакваше повторно обаждане от Нина Ласелс) и видя, че е Илса, някогашната му съученичка. Обзе го лошо предчувствие, като установи, че е пропуснал обаждане от Лионора Куин в шест и половина — вероятно се бе борил с патериците си по Чаринг Крос Роуд.

— Илса, здравей. Какво става?

— Ами много неща — отговори тя.

Гласът й звучеше метално и някъде отдалече. Той се досети, че е в колата си.

— Лионора Куин обади ли ти се в сряда?

— Да, срещнахме се следобеда — отвърна му. — Току-що отново говорих с нея. Търсила те сутринта и не могла да се свърже.

— Да, тръгнах рано от къщи и съм я пропуснал.

— Имам разрешението й да ти кажа…

— Какво се е случило?

— Прибрали са я за разпит. В момента пътувам към участъка.