Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Къщата изглеждаше празна, но тя се притесняваше малко да не би някой внезапно да отвори входната врата.

— Преценяваме дали жена, която живее тук, би могла да види фигура с наметало и сак да излиза от номер 179 в два през нощта — каза Страйк. — И знаеш ли, мисля, че е могла, стига тази улична лампа да не е била загасена. Добре, да пробваме от другата страна.

— Хладновато, а? — подхвърли Страйк на жената констабъл и мъжа до нея, когато двамата с Робин минаха покрай тях. — Анстис каза през четири къщи по-надолу — обърна се към Робин. — Това ще рече номер 171…

И отново Страйк се качи по предните стълби, а Робин глупаво изприпка зад него.

— Чудех се дали той не е сбъркал къщата, но пред номер 177 има червен пластмасов контейнер. Лицето с бурката се е качило по стълбите точно зад него, така че съседът лесно би го забелязал…

Входната врата се отвори.

— Мога ли да ви услужа? — попита мъж с дебели стъкла на очилата.

Страйк понечи да се извини, че са сбъркали къщата, но червенокосият полицай викна нещо неразбираемо от тротоара пред номер 179. Когато никой не му отговори, той прекрачи пластмасовата лента, блокираща достъпа до имота, и се затича към тях.

— Този човек не е полицай! — провикна се нелепо.

— Той не каза, че е — отвърна леко изненадан очилатият мъж.

— Мисля, че приключихме тук — каза Страйк на Робин.

— Не те ли притеснява — попита го Робин, когато се отправиха обратно към станцията на метрото, поразвеселени, но преди всичко нетърпеливи да напуснат мястото — какво би казал приятелят ти Анстис, дето дебнеш така около мястото на престъплението?

— Надали ще се зарадва — отвърна Страйк, като се оглеждаше за охранителни камери, — но никъде в длъжностната ми характеристика не пише, че трябва да радвам Анстис.

— Постъпил е много почтено, като е споделил с теб резултатите от експертизата — отбеляза Робин.

— Направи го, за да ме отдръпне от случая. Според него всички улики сочат към Лионора. Бедата е, че за момента това е самата истина.

Улицата бе задръстена от превозни средства, наблюдавани от една-единствена камера, доколкото Страйк можеше да види, но пък имаше много преки, в които човек, облякъл тиролската пелерина на Оуен Куин или бурка, би могъл да се изплъзне от поглед, без никой да види кой е всъщност.

Страйк купи две кафета за навън от кафе „Метро“ в сградата на метростанцията, прекосиха граховозелената билетна зала и се отправиха в посока „Уест Бромптън“.

— Не бива да забравяш — каза Страйк на Робин, докато чакаха да сменят влаковете на Ърлс Корт, през което време Робин обърна внимание как Страйк отпускаше цялата си тежест на здравия си крак, — че Куин е изчезнал на пети, Нощта на фойерверките 3.

— О, господи, разбира се! — възкликна Робин.

— Святкане и гърмежи — поясни Страйк, като пиеше кафето си на големи глътки, та да го довърши, докато дойдеше време да се качат на влака; нямаше си доверие да крепи кафе и себе си по мократа заледена настилка. — Във всички посоки излитат ракети и привличат вниманието на хората. Не е голяма изненада, че никой не е видял фигура с наметало да влиза в сградата онази вечер.

— Визираш Куин?

— Не непременно.

Робин поразсъждава над това за малко.

— Мислиш ли, че човекът от книжарницата лъже, че е видял Куин да влиза там на осми?

— Не знам — отговори Страйк. — Твърде рано е да се каже.

Ала си даде сметка, че точно такова е убеждението му. Внезапната активност около необитаема къща на четвърти и на пети беше много показателна.

— Странно какви неща забелязват хората — коментира Робин, докато се качваха по червено-зеленото стълбище на метростанцията „Уест Бромптън“ и Страйк вече правеше гримаса всеки път щом стъпеше на десния си крак. — Паметта е нещо странно, нали…

Внезапно Страйк усети коляното си нажежено до червено и се стовари върху парапета на моста над релсите. Мъж с костюм зад гърба му изруга нетърпеливо при това неочаквано препятствие с големи габарити на пътя му, а Робин продължи няколко крачки напред, като все още говореше, преди да осъзнае, че Страйк вече не беше до нея. Върна се забързано и го завари пребледнял и с избила пот, заобикалян от устремения поток пътници.

— Усетих, че нещо поддаде в коляното ми — процеди той през стиснати зъби. — Мамка му… мамка му!

— Ще хванем такси.

— Никога няма да успеем в това време.

— Ами тогава да вземем метрото обратно към офиса.

— Не, искам…

Никога не бе усещал по-остро липсата си на ресурс, отколкото в този момент, застанал върху моста от стоманена мрежа под куполовидния стъклен таван, върху който се трупаше сняг. В отминалите дни винаги имаше кола на разположение. Можеше да привиква свидетелите в своя кабинет. Беше от Отдела за специални разследвания, той командваше, той контролираше нещата.