Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— О — промълви изненадано тя. — Не… той е през три къщи нататък — каза и посочи.

Личеше си, че клони да му се извини, но в крайна сметка предпочете да не си прави труда. Вместо това го отмина на лачените си обувки с висок ток, крайно неподходящи за заснежените улици, и се отправи към волво, паркирано наблизо. В черната й коса се виждаха бели корени и при близостта им той усети лошия й дъх, примесен с алкохол. Припомни си, че е в полезрението й в огледалото за обратно виждане и се отправи в посоката, указана от нея, изчака я да потегли — при което тя едва не закачи паркирания пред нея ситроен — и внимателно закрачи към една странична улица, където можеше да надзърне над стена към редица задни дворове.

Нямаше нищо забележително в този на Уолдгрейв освен стара барака. Моравата беше отъпкана и неспретната и комплект градински мебели се мъдреха тъжно в далечния й край, явно отдавна неизползвани. Докато оглеждаше разхвърляния двор, Страйк се замисли невесело върху вероятността от сейфове, парцели и гаражи, които не му бяха известни.

Изстена вътрешно при перспективата за дългото, студено и мокро пътешествие, което му предстоеше, и обмисли вариантите. Беше най-близо до метростанцията „Кенсингтън Олимпия“, но те пускаха линията, която му беше нужна, само в уикендите. Като надземна станция „Хамърсмит“ щеше да му е по-лесна за придвижване, отколкото „Барънс Корт“, така че избра по-дългото разстояние.

Тъкмо бе излязъл на Блайд Роуд и потрепваше от болка при всяка крачка, когато мобилният му телефон иззвъня: Анстис.

— На какво си играеш, Боб?

— Тоест? — попита Страйк, като продължаваше да куцука, а в коляното му се забиваха ножове.

— Обикалял си около местопрестъплението.

— Върнах се да огледам. Всички граждани имат право на това. Не съм предприемал никакви действия.

— Опитвал си се да говориш със съсед…

— Отвори, без да съм позвънил — обясни Страйк. — Не съм споменал и дума за Куин.

— Слушай, Страйк…

На детектива не му убегна преминаването към истинското му име и го прие без съжаление. Никога не бе харесвал прякора, даден му от Анстис.

— Казах ти, че не бива да ни се пречкаш в краката.

— Няма как, Анстис — отвърна спокойно Страйк. — Имам клиентка…

— Забрави я тази клиентка — прекъсна го Анстис. — С всяка информация, която получаваме, все повече заприличва на убийца. Съветът ми е да ограничиш загубите си, защото си създаваш много врагове. Предупредих те…

— Направи го, да — потвърди Страйк. — Нямаше как да си по-ясен. Никой няма да може да те обвини в нищо, Анстис.

— Не те предупреждавам, за да си покрия собствения задник — тросна се ядосано Анстис.

Страйк продължи да върви мълчаливо с неудобно притиснат към ухото телефон. След кратка пауза Анстис додаде:

— Получихме фармакологичния доклад. Малко количество алкохол в кръвта, нищо друго.

— Добре.

— Следобед ще пратят кучета на Мъкинг Маршиз. Опитват се да изпреварят лошото време. Очаква се обилен снеговалеж.

Мъкинг Маршиз, както Страйк знаеше, беше най-голямото сметище в Обединеното кралство; обслужваше Лондон, чиито общински и промишлени отпадъци бяха извозвани с грозни шлепове по Темза.

— Смятате, че вътрешностите са изхвърлени в кофа за смет?

— В контейнер за извозване на строителни отпадъци. Зад ъгъла на Талгарт Роуд се е извършвал ремонт; имало е два такива, паркирани отпред до осми. В този студ вътрешностите може да не са привлекли мухи. Проверихме и тъкмо там извозват отпадъците строителите: на Мъкинг Маршиз.

— Ами пожелавам ви успех.

— Опитвам се да ти спестя време и сили, приятелю.

— Ясно. Много съм ти признателен.

И след неискрени благодарности за гостоприемството на Анстис предишната вечер Страйк прекъсна разговора. След това спря и се облегна на един зид, та да му е по-удобно да избере друг номер. Дребна азиатка в инвалидна количка, която той не бе чул да се движи зад него, трябваше да извие рязко, за да го заобиколи, но за разлика от мъжа на моста в „Уест Бромптън“ не го наруга. Бастунът, също като бурка, внушаваше защитен статус; тя му се усмихна леко, когато го отмина.

Лионора Куин отговори след три позвънявания.

— Проклетите полицаи се върнаха — изрече вместо поздрав.

— Какво искат?

— Този път да огледат цялата къща, че и градината — отвърна тя. — Длъжна ли съм да ги пусна?

Страйк се поколеба.

— Мисля, че е разумно да им позволиш да направят каквото искат. Слушай, Лионора — продължи той и без угризения мина на военна безапелационност, — имаш ли адвокат?