Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Ало? — каза Джери Уолдгрейв насреща.

— Господин Уолдгрейв — отвърна Страйк и се представи, макар вече да бе съобщил името си на секретарката на Уолдгрейв. — Срещнахме се за кратко вчера сутринта в дома на госпожа Куин.

— Да, разбира се — каза Уолдгрейв.

Звучеше любезно озадачен.

— Както ви каза госпожа Куин, тя ме нае, защото се тревожи, че полицията я подозира.

— Сигурен съм, че това не може да е вярно — незабавно реагира Куин.

— Че я подозират или че е убила съпруга си?

— Ами… и двете — отвърна Уолдгрейв.

— Съпругите обикновено са внимателно проучвани при насилствена смърт на мъжа им — поясни Страйк.

— Не се съмнявам, но не мога… не мога да го повярвам — каза Уолдгрейв. — Цялата тази история е невероятна и ужасна.

— Да. Питах се дали е възможно да се срещнем, за да ви задам няколко въпроса. Не възразявам да дойда у вас след работа или когато ви е удобно.

Уолдгрейв не отговори веднага.

— Естествено, бих сторил всичко, за да помогна на Лионора, но какво си представяте, че мога да ви кажа?

— Интересува ме „Bombyx Mori“ — посочи Страйк. — Господин Куин е създал много неласкателни портрети в романа.

— Така е — потвърди Уолдгрейв.

Страйк се почуди дали Уолдгрейв вече е разпитван от полицията, дали бяха искали от него да обясни съдържанието на кървавите чували, символизма на удавеното джудже.

— Добре — заяви Уолдгрейв. — Нямам нищо против да се срещна с вас. Програмата ми е запълнена за тази седмица. Дали ще ви е удобно… нека да видя… да се срещнем за обяд в понеделник?

— Чудесно — прие Страйк, който се вкисна при мисълта, че може би това би означавало той да плати сметката, а и защото искаше да разгледа отвътре дома на Уолдгрейв. — Къде?

— Не ми се иска да се отдалечавам от службата, имам натоварен следобед. Имате ли нещо против да е в „Симпсънс ин дъ Странд“?

На Страйк изборът му се видя странен, но се съгласи, спрял поглед върху Робин.

— Един часът? Ще накарам секретарката си да направи резервация. Довиждане дотогава.

— Значи, той ще се срещне с теб? — попита Робин в мига, щом той затвори.

— Да — отвърна Страйк. — Ти да видиш.

Тя се позасмя и поклати глава.

— Не гореше от ентусиазъм от това, което можах да чуя. Не мислиш ли, че самото му съгласие да се срещнете говори за чиста съвест?

— Не — отговори Страйк. — Казвал съм ти го и преди. Мнозина наобикалят хора като мен, за да следят как върви разследването. Не мирясват, постоянно изпитват потребност да се обясняват. Трябва да се изпикая… Почакай, имам да ти казвам още…

Робин отпиваше от доматения си сок, докато Страйк се отдалечаваше с помощта на новия си бастун.

Пред прозореца отново се изви вихрушка от снежинки, но те бързо се разпръснаха. Робин се загледа в черно-белите снимки насреща и с лек шок разпозна Джони Рокъби, бащата на Страйк. Освен факта, че и двамата бяха високи над метър и осемдесет и пет, ни най-малко не си приличаха; беше се наложил ДНК тест за доказване на бащинство. Страйк не бе изброен сред потомците на рок звездата в статията на Уикипедия за Рокъби. Бяха се срещали два пъти, Страйк го бе казал на Робин. След като се взира известно време в много прилепналите и очертаващи кожени панталони на Рокъби, Робин се накара отново да погледне през прозореца, защото се боеше Страйк да не я хване, че зяпа чатала на баща му.

Храната им пристигна в момента, когато Страйк се върна на масата.

— В момента полицията претърсва къщата на Лионора — съобщи Страйк и хвана приборите си.

— Защо? — попита Робин с вилица, замръзнала пред устата й.

— А ти как мислиш? Търсят окървавени дрехи. Проверяват градината за прясно изкопани дупки, пълни с вътрешностите на мъжа й. Свързах я с адвокат. Още нямат достатъчно улики за арест, но са решени да открият нещо.

— Ти искрено ли не мислиш, че го е извършила тя?

— Не, не мисля.

Страйк бе опразнил чинията си, преди да заговори отново:

— Ще се радвам да поговоря с Фанкорт. Искам да знам защо е приел да иде в „Роупър — Чард“, когато е знаел, че Куин е там, а се предполага, че го е мразел. Нямало е как да не се срещнат.

— Смяташ, че Фанкорт е убил Куин, за да не се налага да се срещат по служебни празненства?

— Това си го биваше — отбеляза сухо Страйк.

Той пресуши халбата си, хвана отново мобилния си телефон, набра справки и малко след това бе свързан с литературната агенция на Елизабет Тасъл.

Отговори асистентът й Рейф. Когато Страйк каза името си, младият човек прозвуча едновременно уплашен и развълнуван.