Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Самоунищожение в бална рокля. Гледай ме как ще изгоря, Блуи. Сватбата беше след десет дни и ако някога бе изпитвал увереност в нещо, то бе, че ако в този момент се обади на Шарлот и й каже „Избягай с мен“, дори след грозните сцени помежду им, след ужасните епитети, с които го бе нарекла, след лъжите, бъркотиите и няколкото тона багаж, под който връзката им накрая се бе пропукала, тя щеше да каже „да“. Да бяга, беше в кръвта й, а той винаги беше нейна любима дестинация, защото съчетаваше свобода и сигурност; тя му го бе казвала отново и отново след скандалите, които биха убили и двама им, ако емоционалните рани можеха да кървят: „Имам нужда от теб. Ти си всичко за мен, знаеш го. Единствено с теб някога съм се чувствала защитена, Блуи…“.

Чу стъклената врата откъм площадката да се отваря и затваря, познатите шумове на пристигащата на работа Робин — събличаше си палтото, пълнеше чайника.

Работата открай време беше неговото спасение. На Шарлот й беше ненавистно, че умее да превключва от лудешките й сцени на насилие, от сълзите, молбите, заканите й и да се потапя напълно в даден случай. Тя никога не бе успяла да го спре да облече униформата си, да се върне на работа, да го отклони насилствено от разследване. Ядосваше се на целеустремеността му, на предаността му към армията, на способността му да я изключва, защото ги приемаше като предателство, като изоставяне.

Сега, в тази студена зимна сутрин, седнал в кабинета си с нейната снимка в кошчето за боклук до него, Страйк се улови, че жадува за заповеди, за случай в чужбина, за наложително отпътуване до друг континент. Не му се искаше да следи неверни съпрузи и приятелки, нито да се вмесва в дребнави спорове на калпави бизнесмени. Само една тема можеше да го завладее не по-малко силно от мисълта за Шарлот: насилствената смърт.

— Добро утро — каза той, като влезе с куцукане в предния офис, където Робин приготвяше две чаши чай. — Ще се наложи да го изпием бързо. Излизаме.

— Къде? — попита изненадана Робин.

По стъклата на прозорците все така се стичаше влагата от суграшицата. Тя още чувстваше лицето си пламнало от нея, докато бе бързала по хлъзгавите тротоари с отчаяното желание да се прибере вътре.

— Имаме да вършим работа по случая „Куин“.

Беше лъжа. Полицията разполагаше с достатъчен контингент; какво можеше да стори той, което те не биха свършили по-добре? Ала дълбоко в себе си чувстваше, че на Анстис му липсва нюх към странното, към отклонението от нормата, който бе нужен за откриването на този убиец.

— Имаш среща с Каролайн Ингълс в десет.

— По дяволите. Ами ще я отложа. Работата е там, че според експертизата Куин най-вероятно е умрял много скоро след изчезването си.

Той отпи от горещия силен чай. Изглеждаше по-решителен и енергичен, отколкото го бе виждала от дълго време насам.

— Това насочва вниманието към хората, които са имали ранен достъп до ръкописа. Искам да науча къде живеят всички те и дали живеят сами. После ще разузнаем какви са къщите им, за да разберем колко трудно би им било да влязат и да излязат с торба карантии. Дали разполагат с място, където да заровят или изгорят улики.

Не беше много, но нищо повече не можеше да свърши днес, а изпитваше отчаяна потребност да прави нещо.

— И ти ще дойдеш — добави. — Много те бива за такава работа.

— Какво, да бъда твоят Уотсън? — попита с видимо безразличие. Гневът, който бе отнесла със себе си от „Кеймбридж“ предишния ден, не беше съвсем стихнал. — Можем да се запознаем с къщите им и онлайн. Ще ги издирим в Гугъл Ърт.

— Да, добро разсъждение — не падна по гръб Страйк. — Защо ли да гледаме действителните къщи, когато можем да издирим остарелите им снимки?

Уязвена, тя отвърна:

— Имам пълна готовност да…

— Хубаво. Ще отпратя Ингълс. Ти влез онлайн и открий адресите на Крисчън Фишър, Елизабет Тасъл, Даниъл Чард, Джери Уолдгрейв и Майкъл Фанкорт. Ще отскочим пътем до „Клемънт Атли Корт“ и пак ще проверим, този път с оглед има ли къде да се скрият; от това, което видях в тъмното, има изобилие от храсти и контейнери за боклук… О, обади се в книжарница „Бридлингтън“ в „Пътни“. Можем да поговорим със стареца, който твърди, че видял Куин там на осми.

Върна се в кабинета си, а Робин седна пред компютъра. Шалът, който току-що бе окачила, се свлече на пода, но тя не му обърна внимание. Споменът за осакатеното тяло на Куин продължаваше да я преследва и все пак бе обладана от подтик (скриван от Матю като мръсна тайна) да узнае повече, да узнае всичко.