Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Докато се движеха на запад, Страйк разказа на Робин за свидетелите, един от които бе видял жена с бурка да влиза в сградата на четвърти ноември и друг — самия Куин да излиза от нея в ранните часове на шести.

— Ала единият или и двамата може да грешат или да лъжат — заключи той.

— Жена в бурка? А не мислиш ли — предпазливо попита Робин, — че свидетелят може да е откачен ислямофоб?

Работата при Страйк бе отворила очите й за многообразието и степента на фобии и злоба, за които не бе подозирала, че пламтят в гърдите на обществото. Вълната на публичност около решаването на случая „Ландри“ бе докарала на бюрото на Робин немалко писма, които ту я тревожеха, ту я разсмиваха.

Един човек умоляваше Страйк да насочи очевидно сериозната си дарба към разследване на международен еврейски заговор срещу световната банкова система; уви, не бил в състояние да плати за тази работа, но уверяваше Страйк, че ще се сдобие с нечувана слава. Млада жена бе написала писмо от дванайсет страници от психиатрична клиника със строг режим, в което настояваше Страйк да й помогне да докаже, че душите на всичките й роднини са били прогонени от телата им и заместени със самозванци. Анонимен автор с неизвестен пол искаше Страйк да изобличи национална кампания на сатанински тормоз, действаща чрез службите на Бюрото за съвети към граждани.

— Може да са смахнати — съгласи се Страйк. — Ненормалните се палят от убийствата. Действат им някак. Най-малкото някой ги изслушва какво имат да кажат.

Млада жена с хиджаб ги наблюдаваше как разговарят от отсрещната седалка. Имаше големи и добри бистро кафяви очи.

— Ако някой наистина е влизал в къщата на четвърти, бих казал, че бурката е дяволски добър начин да не бъдеш разпознат на влизане и излизане. Сещаш ли се за друго облекло, което напълно да прикрива лицето и тялото и да не стъписва околните?

— И лицето е носело арабска храна за вкъщи?

— Така се твърди. Дали той е ял за последно арабска храна? Затова ли убиецът е отстранил червата му?

— И тази жена…

— Може и мъж да е бил…

— … е видяна да напуска къщата час по-късно?

— Така ми каза Анстис.

— Значи въпросният човек не е останал да причака Куин?

— Не, но може да е подредил чиниите — каза Страйк и Робин потръпна.

Младата жена в хиджаба слезе на „Глостър Роуд“.

— Съмнявам се да има поставени охранителни камери в книжарница — въздъхна Робин.

Тя бе станала голяма почитателка на охранителните камери след случая „Ландри“.

— Ако имаше, Анстис щеше да ги спомене — съгласи се Страйк.

Когато слязоха на „Барънс Корт“, посрещна ги нова снежна вълна. Примижали срещу пухкавите снежинки, се отправиха по указанията на Страйк към Талгарт Роуд. Той все по-силно чувстваше нуждата от бастун. При изписването му от болницата Шарлот му бе дала елегантен и античен бастун от Малака, за който твърдеше, че принадлежал на неин прадядо. Красивият стар бастун бе твърде къс за Страйк и го принуждаваше да се накланя вдясно, когато вървеше. Когато тя бе опаковала вещите му, за да бъдат изнесени от апартамента й, бастунът не беше сред тях.

Когато приближиха къщата, стана ясно, че екипът от полицейски експерти все още работеше на номер 179. Входът бе преграден с лента и на пост стоеше жена полицай, обгърнала тялото си с ръце, за да се защити от студа. Когато се приближиха, тя извърна глава да ги огледа. Очите й се спряха на Страйк и се присвиха.

— Господин Страйк — изрече остро тя.

Служител с цивилни дрехи и рижа коса, който стоеше на прага и разговаряше с някого вътре, се извърна, видя Страйк и бързо слезе по хлъзгавите стълби.

— Добро утро — нехайно поздрави Страйк.

Робин бе разкъсвана между възхищение от дързостта му и безпокойство. Тя хранеше респект към служителите на закона.

— Какво правите отново тук, господин Страйк? — попита вежливо червенокосият мъж. Погледът му обходи Робин по начин, който й се видя донякъде оскърбителен. — Не може да влезете.

— Жалко — рече Страйк. — Ами тогава само ще обиколим периметъра.

Без да обръща внимание на полицаите, които следяха всяко негово движение, Страйк с куцукане мина покрай тях, стигна до номер 183, влезе през портата и изкачи стълбите пред входа. Робин не измисли нещо по-добро, отколкото да го последва; стори го притеснено, усещаща погледите, приковани в гърба й.

— Какво правим? — промърмори тя, когато стигнаха до спасителното пространство под тухления фронтон, където бяха скрити от настойчивите очи на полицаите.