Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Срещнах Оуен в един пъб — избърбори ненадейно тя, като бутна нагоре очилата си и избърса мокрото си лице. — Беше дошъл за литературния фестивал в Хей-он-Уай. Никога не го бях чувала, но си личеше, че не е случаен човек с неговите облекло и говор.

И в уморените й очи трепна слабо пламъче, спомен за обожествявания герой, почти потушено през годините, в които бе пренебрегвана и нещастна, в които се бе примирявала с неговите важничене и гневни изблици, в борба да плаща сметките и да се грижи за дъщеря им в тази бедняшка къщичка. Може би пламъчето бе лумнало отново, защото нейният герой — като всички най-славни герои — бе мъртъв; може би занапред щеше да гори като вечен огън, тя щеше да забрави най-лошото и да скъпи образа му такъв, какъвто го бе обичала някога… докато не прочетеше финалния му ръкопис и грозното изображение, което й бе дал…

— Лионора, исках да те попитам нещо друго — изрече меко Страйк — и после си тръгвам. През последната седмица пускаха ли още кучешки изпражнения през процепа за пощата?

— През последната седмица? — задавено повтори тя, като още бършеше очите си. — Да. Имаше пак, май във вторник. Или беше сряда? Но имаше. Още веднъж.

— А виждала ли си жената, която те следеше?

Тя поклати глава и си издуха носа.

— Може да съм си въобразила, не знам…

— Как си с парите, имаш ли?

— Да — отвърна тя и пак избърса очи. — Оуен имаше застраховка „Живот“. Аз го накарах да я сключи заради Орландо. Така че ще се справим. Една предложи да ми даде заем, докато успея да я получа.

— Ами тогава аз ще тръгвам — каза Страйк и се изправи.

Тя го последва в сумрачния коридор още подсмърчаща и преди вратата да се затвори зад гърба на Страйк, той я чу да вика:

— Додо! Додо, слез долу, не исках да те обидя!

Младият полицай отвън бе застанал така, че отчасти препречваше пътя на Страйк. Изглеждаше ядосан.

— Знам кой сте вие — каза. Още стискаше в ръка мобилния си телефон. — Вие сте Корморан Страйк.

— Я виж ти какъв си старателен — подхвърли Страйк. — Отмести се да мина, синко, някои имаме истинска работа за вършене.

Забравил, че изправянето беше мъчната част, когато изпитваше болки в коляното, Страйк се отпусна на ъглово място във влака на метрото и позвъни на Робин.

— Здравей — каза й. — Отидоха ли си онези репортери?

— Не, още висят отвън. Знаеш ли, че те показаха в новините?

— Видях уебсайта на Би Би Си. Позвъних на Анстис и го помолих да потуши шума около мен. Направил ли го е?

Чу как пръстите й затракаха по клавиатурата.

— Да, той е цитиран: „Детектив инспектор Ричард Анстис потвърди слуховете, че трупът е открит от частния детектив Корморан Страйк, който по-рано тази година стана известен покрай…“…

— Това го прескочи.

— „Господин Страйк е нает от семейството да открие господин Куин, който често заминавал, без да се обади на никого за местонахождението си. Господин Страйк не е под подозрение и полицията е удовлетворена от показанията му във връзка с откриването на трупа.“

— Добрият стар Дики — рече Страйк. — Тази сутрин намекваха, че крия трупове, за да си популяризирам бизнеса. Учуден съм, че медиите толкова са се заинтересували от петдесет и осем годишен не особено прочут мъртвец, при положение че все още не знаят колко страховито е било убийството.

— Не Куин ги е заинтригувал, а ти — каза Робин.

Мисълта не донесе никакво удоволствие на Страйк. Той не искаше лицето си по вестниците или по телевизията. Снимките му, които се бяха появили след разрешаването на случая „Лула Ландри“, бяха малки (мястото им трябваше за снимки на ослепително красивия модел, за предпочитане с оскъдно облекло); мургавото му навъсено лице не бе добре различимо при размазания вестникарски печат и той се бе погрижил да избегне да го снимат анфас, когато влизаше в съда, за да свидетелства срещу убиеца на Ландри. Изровили бяха стари негови снимки с униформа, но те бяха отпреди няколко години, когато бе с двайсетина килограма по-лек. Никой не го разпознаваше само по външност след краткия изблик на слава и той нямаше никакво желание да излага на риск своята анонимност.

— Не искам да налетя на банда папараци. Не че бих могъл да летя — добави сухо, усещащ как пулсира коляното му, — дори да ми платят. Искаш ли да се срещнем…

Любимият му локал бе „Тотнъм“, ала не искаше да го излага на опасност от бъдещи обсади от страна на медиите.