Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Последва ново кратко мълчание, през което Уолдгрейв се суетеше с цветята, а погледът му обхождаше кухнята.

— Не мога да повярвам — каза накрая.

Чуха шумното промиване на тоалетната на горния етаж, тропот по стълбите и Лионора се върна с Орландо по петите й.

— Съжалявам — каза на двамата мъже. — Нещо съм поразстроена.

Ясно беше, че говори за стомаха си.

— Виж, Лионора — рече Джери Уолдгрейв, явно умиращ от неудобство, и се изправи, — няма да ти се натрапвам сега, когато приятелят ти е тук…

— Той ли? Не е приятел, детектив е — заяви Лионора.

— Моля?

Страйк си припомни, че Уолдгрейв е глух с едното ухо.

— Кръстен е на великан — обади се Орландо.

— Той е детектив — надвика Лионора дъщеря си.

— О — отрони смаян Уолдгрейв. — Не знаех… но защо…?

— Защото ми е нужен такъв — отвърна кратко Лионора. — От полицията мислят, че аз съм сторила това на Оуен.

Възцари се тишина. Неловкостта, изпитвана от Уолдгрейв, бе осезаема.

— Татко ми умря — информира Орландо присъстващите.

Погледът й бе директен и настойчив, търсеше реакция. Страйк, който съзнаваше, че поне един от тях трябва да покаже такава, изрече:

— Знам. Това е много тъжно.

— И Една каза, че е тъжно — отговори Орландо, сякаш се бе надявала на нещо по-оригинално, след което отново се изнесе от стаята.

— Седнете — покани Лионора двамата мъже. — За мен ли са? — посочи тя цветята в ръката на Уолдгрейв.

— Да — каза той, като се приведе леко, докато й ги подаваше, но остана прав. — Виж, Лионора, не искам да ти отнемам време точно сега, сигурно си много заета… с подготовката и…

— Не ми дават тялото му — със съсипваща откровеност заяви Лионора, — така че засега не мога да правя никаква подготовка.

— О, има и картичка към букета — отчаяно промърмори Уолдгрейв и затършува из джобовете си. — Заповядай… Е, ако можем да направим нещо, Лионора, насреща сме…

— Не виждам с какво може да помогне някой — отсече Лионора и взе подадения й плик.

Седна до масата, където Страйк вече си бе придърпал стол, доволен да облекчи крака си.

— Е, аз ще тръгвам, та да може да си поговорите — каза Уолдгрейв. — Лионора, не ми е приятно, че трябва да те питам в такъв момент, но… дали имаш тук копие от „Bombyx Mori“?

— Не — отвърна тя. — Оуен го взе със себе си.

— Много се извинявам, но ще ни е от полза да… Възможно ли е да погледна, та да видя дали някаква част не е останала?

Тя се втренчи в него през огромните си демодирани очила.

— Полицията прибра всичко, което той остави — съобщи. — Вчера опразниха кабинета му като силна доза очистително. Заключиха го и взеха ключа с тях… И самата аз не мога да вляза там.

— О, ами тогава… щом на полицията й е нужно… разбирам — измънка Уолдгрейв. — Няма нужда да ме изпращаш, не ставай.

Той излезе в коридора и чуха външната врата да се хлопва зад него.

— Нямам представа защо дойде — намусено процеди Лионора. — Сигурно за да се успокои, че е извършил добро дело.

Отвори картичката, която той й бе дал. Отпред имаше акварел с теменужки. Вътре се виждаха много подписи.

— Сега всички са любезни, защото са гузни — каза Лионора и метна картичката върху пластмасовия плот на масата.

— Гузни?

— Никога не го оцениха. Книгите си искат маркетинг — заяви изненадващо тя. — Искат си реклама. Задача на издателите е да подбутнат малко. Никога не му издействаха да се покаже по телевизията, не му дадоха нищо, което му беше нужно.

Страйк се досещаше, че това са оплаквания, които бе чувала от мъжа си.

— Лионора — каза той и извади бележника си, — нали може да ти задам няколко въпроса.

— Може, защо не. Само че аз не знам нищо.

— Да ти се е обаждал някой, който е говорил с Оуен или го е виждал, след като е тръгнал от тук на пети?

Тя поклати глава.

— Никакви приятели или роднини?

— Никой — отговори тя. — Искаш ли чай?

— Да, ако обичаш — каза Страйк, на когото не му се искаше нищо, приготвено в тази мърлява кухня, но държеше тя да продължи да говори.

— Доколко познаваш хората от издателството на Оуен? — попита я през шума от пълненето на чайника.

Тя сви рамене.

— Почти никак. Запознах се с тоя Джери веднъж, когато Оуен подписваше екземпляри от книга.

— Не си ли близка с някого от „Роупър — Чард“?

— Не. Че защо ми е? Оуен работеше с тях, не аз.

— И не си чела „Bombyx Mori“, така ли? — подхвърли той между другото.

— Казах ти вече. Не обичам да ги чета, докато не бъдат издадени. Защо всички все това ме питат? — каза и вдигна поглед от плика с покупки, където ровеше за бисквити. — Какво му има на трупа? — попита внезапно. — Какво се е случило с него? Не искат да ми кажат. Взеха му четката за зъби за ДНК, та да го идентифицират. Защо не ми позволяват да го видя?