Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Този въпрос му бе задаван и преди, от други съпруги, от съсипани родители. Опря се, както и толкова често преди, на частична истина.

— Дълго време е прекарал там — обясни.

— Колко дълго?

— Още не знаят.

— Как е станало?

— Мисля, че и това още не знаят с точност.

— Но те трябва…

Тя млъкна, защото Орландо отново се появи в кухнята, стиснала вече не само плюшения си орангутан, а сноп ярко оцветени рисунки.

— Къде отиде Джери? — попита тя.

— Върна се на работа — отговори й Лионора.

— Има хубава коса. Твоята коса не ми харесва — съобщи тя на Страйк. — Много ситно къдрава е.

— И аз не си я харесвам особено — каза Страйк.

— Той не иска сега да гледа рисунки, Додо — изрече нетърпеливо майка й, ала Орландо не й обърна внимание и разпростря картините си на масата пред Страйк.

— Аз съм ги правила.

Бяха разпознаваеми цветя, риби и птици. На гърба на едната имаше детско меню.

— Много са хубави — похвали я Страйк. — Лионора, знаеш ли дали полицията е намерила вчера части от „Bombyx Mori“, когато претърсваха кабинета?

— Да — отвърна тя и пусна пакетчета чай в две нащърбени чаши. — Две стари ленти от пишеща машина. Бяха паднали зад бюрото. Излязоха и ме попитаха къде са останалите. Отговорих им, че ги взе със себе си, като тръгна от тук.

— Аз харесвам кабинета на татко — обади се Орландо, — защото той ми дава листове да рисувам.

— Този кабинет е истинско бунище — отбеляза Лионора и включи чайника. — Отне им цяла вечност да прегледат всичко.

— Леля Лиз влиза там — обяви Орландо.

— Кога? — впери Лионора остър поглед в дъщеря си, както държеше двете чаши.

— Когато дойде, а ти отиде в тоалетната — каза Орландо. — Влезе в кабинета на татко. Видях я.

— Няма право да ходи там — възмути се Лионора. — Ровеше ли да търси нещо вътре?

— Не — отговори Орландо. — Само влезе, после излезе, тогава ме видя и се разплака.

— Е, да — доволно рече Лионора. — И пред мен рони сълзи. Още една, дето е гузна.

— Кога идва тя? — попита Страйк Лионора.

— Веднага, още в понеделник. Искаше да разбере може ли да помогне с нещо. Помощ! Направи достатъчно.

Чаят на Страйк беше толкова слаб и млечен, та сякаш не бе помирисвал пакетче с чай; той предпочиташе напитката да има цвят на катран. Като отпи миниатюрна глътка от любезност, припомни си, че Елизабет Тасъл бе изказала пожелание Куин да е умрял при ухапването на добермана.

— Харесва ми червилото й — съобщи Орландо.

— Ти на всички всичко харесваш днес — подхвърли Лионора и седна със своята чаша слаб чай. — Попитах я защо го е направила, защо е казала на Оуен, че няма да види книгата си издадена, и го разстрои така.

— А тя какво отговори? — поинтересува се Страйк.

— Че е вкарал един куп истински хора в нея — отговори Лионора. — Не разбирам защо толкова ги притеснява това. Той винаги го прави. — Отпи от чая си. — И мен ме е описвал в коя ли не.

Страйк си помисли за Конкубина, „силно похабената уличница“, и изпита презрение към Оуен Куин.

— Исках да те питам за Талгарт Роуд.

— Не знам защо е отишъл там — побърза да отговори тя. — Мразеше къщата. От години искаше да я продаде, но Фанкорт не беше съгласен.

— Да, чудех се по този въпрос.

Орландо се бе настанила на стола до него с подвит под себе си бос крак и рисуваше пъстроцветни перки на голяма риба с кутийка цветни моливи, която сякаш бе изникнала от нищото.

— Как е могъл Майкъл Фанкорт да осуетява продажбата в продължение на толкова години?

— Свързано е с условията, при които онзи Джо им я е оставил. Упоменавало се точно как да бъде използвана. Не знам. Питай Лиз, тя е съвсем наясно.

— Според теб кога за последно Оуен е ходил там?

— Преди години — отвърна. — Не знам. Преди години.

— Искам още листове за рисуване — обяви Орландо.

— Нямам повече — каза й Лионора. — Всичките са в кабинета на татко. Рисувай на гърба на това.

Тя взе едно циркулярно писмо от неспретнатата купчина върху масата и й го подаде, но дъщеря й го блъсна обратно и напусна кухнята с орангутана, увиснал на врата й. Почти веднага след това я чуха да насилва вратата към кабинета.

— Орландо, не! — провикна се Лионора, скочи и забързано излезе в коридора.

Страйк се възползва от отсъствието й да се наведе към мивката и да изсипе повечето от прекалено разредения си с мляко чай. Той се разплиска върху букета и остави предателска следа по целофана.

— Не, Додо. Не бива да правиш това. Не. Не ни е позволено… престани…