Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Ще бъде направено — обеща Анстис. — Слушай, защо не дойдеш на вечеря днес? Експертите са готови с началните си изводи, няма да е зле да ги обсъдим.

— Добре, чудесно — отвърна Страйк, а през това време таксито наближи Оксфорд Съркъс. — В колко часа?

Остана прав във влака на метрото, защото да седне, означаваше да се налага отново да стане, а това напрягаше повече болезненото коляно. Докато минаваше през Ройъл Оук, усети телефона да вибрира и видя две съобщения, първото от сестра му Луси.

Бъди жив и здрав дълги години, Стик! ххх

Съвсем беше забравил, че днес е рожденият му ден. Отвори втория есемес.

Здравей, Корморан, благодаря, че ме предупреди за репортерите, тъкмо ги срещнах, още са наобиколили външната врата. До скоро виждане. Рх

Благодарен, че засега денят беше сух, Страйк стигна до къщата на Куин съвсем малко преди десет. На слабото слънце изглеждаше също толкова мизерна и потискаща, колкото при последното му посещение, но имаше една разлика: отпред стоеше полицай. Беше висок младеж, свадливо вирнал брадичка, и когато видя Страйк да върви към него с леко накуцване, свъси вежди.

— Мога ли да попитам кой сте вие, господине?

— Да, сигурно можеш — отвърна Страйк, отмина го и натисна звънеца. Въпреки поканата на Анстис за вечеря, тъкмо сега не изпитваше никаква симпатия към този млад полицай. — Надявам се дотолкова поне да се справиш.

Вратата се отвори и Страйк се озова лице в лице с длъгнесто момиче с жълтеникава кожа, рошава къдрава кестенява коса, широка уста и простодушно изражение.

Очите й, ясни и бледозелени, бяха големи и раздалечени. Носеше или дълга тениска, или къса рокля, която свършваше малко над кокалестите й колене, и беше обута с пухкави розови къси чорапи, а към плоските си гърди притискаше голям плюшен орангутан. Маймуната имаше ремъчета, прикрепени към лапите, и висеше на врата й.

— Здравей — каза тя.

Полюшваше се леко, като отпускаше тежестта ту върху единия, ту върху другия си крак.

— Здравей — отвърна Страйк. — Ти ли си Орлан…

— Ще ми кажете ли името си, господине? — попита високо младият полицай.

— Да, добре, ако вие ми кажете защо стоите пред тази къща — с усмивка отговори Страйк.

— Налице е интерес от страна на пресата — поясни младежът.

— Дойде един човек — обади се Орландо, — имаше фотоапарат и мама каза…

— Орландо! — повика я Лионора някъде от вътрешността на къщата. — Какво правиш?

Тя се появи забързана в коридора и застана зад дъщеря си, кльощава, с бяло лице, в антична тъмносиня рокля с разпран подгъв.

— О, ти си бил — каза. — Влизай.

Докато прекрачваше прага, Страйк отправи усмивка към полицая, който му отвърна с гневен поглед.

— Как се казваш? — попита Орландо Страйк, щом входната врата се затвори зад тях.

— Корморан — отговори той.

— Какво смешно име.

— Да, такова е — съгласи се Страйк и нещо го накара да добави: — Кръстен съм на един великан.

— Колко интересно — заяви Орландо и продължи да се поклаща.

— Влез — рязко изрече Лионора и посочи на Страйк кухнята. — Трябва да ида до тоалетната. След мъничко съм при теб.

Страйк продължи напред по тесния коридор. Вратата на кабинета беше затворена и той подозираше, че още е заключена.

Когато стигна до кухнята, с изненада установи, че не е единственият посетител. Джери Уолдгрейв, редакторът от „Роупър — Чард“, седеше до кухненската маса, стиснал букет цветя в мрачни лилави и сини багри и с тревожно бледо лице. Втори букет, все още с целофана, стърчеше от мивката, пълна с мръсни съдове. Пред нея стояха пликове от супермаркета, още пълни с продукти.

— Здравейте — каза Уолдгрейв, като се понадигна от мястото си и замига срещу Страйк през очилата си с рогови рамки. Очевидно не разпозна детектива от предишната им среща в тъмната градина на покрива, защото попита, като протегна ръка: — Роднина ли сте?

— Семеен приятел — отвърна Страйк и двамата се ръкуваха.

— Ужасна история — рече Уолдгрейв. — Отбих се да проверя не мога ли да сторя нещо. Но откакто съм дошъл, тя все в банята седи.

— Ясно — отвърна Страйк.

Уолдгрейв отново седна на мястото си. Орландо се вмъкна странишком в тъмната кухня, гушнала косматия си орангутан. Мина много дълга минута, през която Орландо, най-свободно чувстващата се измежду тях, ги разглеждаше без сянка от стеснение.

— Имаш хубава коса — съобщи накрая на Джери Уолдгрейв. — Бухнала.

— Щом казваш — усмихна й се Уолдгрейв.

Тя отново се измъкна навън по същия начин, по който бе влязла.