Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— От полицията не са споменавали, че искат да те разпитат, нали?

— Не са — отвърна тя. — Само питаха може ли да влязат в кабинета.

— Добре. Ако искат да ти задават въпроси…

— Трябва да си взема адвокат, знам. И Една така каза.

— Удобно ли ти е да дойда да те видя утре сутринта? — попита той.

— Да. — Звучеше зарадвана. — Ела към десет, че трябва да напазарувам преди това. Цял ден не можах да мръдна оттук. Не исках да ги оставям в къщата без мен.

Страйк затвори и отново се замисли как с нейния маниер Лионора няма шанс да бъде видяна в добра светлина от полицията. Щеше ли Анстис да схване като Страйк, че известната невъзприемчивост на Лионора, неумението й да постигне поведение, което бе уместно в очите на околните, упоритият й отказ да не вижда онова, което не желае — по ирония все качества, позволили й да понесе изпитанието от съвместен живот с Куин — отричаха напълно възможността тя да го е убила? Щяха ли странностите й, нежеланието й да демонстрира нормални реакции на скръб заради вродена, макар и може би неразумна честност, да накарат подозрението, вече съществуващо в банално работещия мозък на Анстис, да се разрасне и да заличи други вероятности?

Страйк възобнови писането си активно, почти трескаво, като с лявата си ръка още тикаше храна в устата си. Мислите му течаха гладко, убедително: записваше въпросите, на които искаше отговор, места, които да бъдат огледани, следи, които да бъдат проучени. Беше план за действие за него самия и средство да побутне Анстис в правилната посока, да му помогне да отвори очи за факта, че невинаги съпругата е извършителката, когато женен мъж е убит, дори той да е бил безотговорен, егоистичен и неверен.

Най-сетне Страйк остави писалката, дояде нудлите на две големи хапки и разчисти бюрото си. Бележките си прибра в картонената папка с надпис „Оуен Куин“, като преди това задраска „изчезнало лице“ и го замести с думата „убийство“. Загаси лампите и се канеше да заключи стъклената врата, когато се сети за нещо и се върна при компютъра на Робин.

И ето я, че беше там, на уебсайта на Би Би Си. Не беше сред водещите новини, разбира се, защото каквото и да си бе мислил Оуен Куин за себе си, не беше кой знае колко прочут. Беше на четвърто място след главната новина, че ЕС е приел спасителен план за Ирландската република.

Трупът на мъж, за който се предполага, че е на писателя Оуен Куин, 58-годишен, е намерен в къща на Талгарт Роуд в Лондон. Полицията започна разследване за убийство, след като трупът е бил открит вчера от приятел на семейството.

Нямаше снимка на Куин с тиролската му пелерина, нито подробности за ужасите, на които е било подложено тялото. Ала това бе още началото; имаше време.

Горе в апартамента си Страйк усети, че част от енергията го напуска. Отпусна се на леглото си, потърка уморените си очи и остана да лежи така с дрехите и несвалената протеза. Мисли, които бе успявал да отпъжда, сега го връхлетяха с пълна сила…

Защо не бе уведомил полицията, че Куин е в неизвестност от близо две седмици? Защо не бе заподозрял, че Куин може да е мъртъв? Имал бе отговори на тези въпроси, когато детектив инспектор Роулинс му ги бе задавала — разумни, логични отговори, ала да удовлетвори себе си му бе много по-трудно.

Не му беше нужно да изважда телефона си, за да види трупа на Куин. Подробностите от гниещото тяло се бяха запечатали върху ретините му. Какво коварство, каква омраза, колко извратеност бяха нужни за превръщането на литературната фантазия на Куин в реалност? Що за човешко същество бе способно да разпори тяло и да изсипе киселина върху него, да го изкорми и да нареди чинии около опразнения труп?

Страйк не можеше да се отърси от неоснователното си убеждение, че е бил длъжен някак да подуши сцената отдалече, след като бе обучен да е същински лешояд. Как бе могъл той, с прословутия си някога инстинкт за странното, опасното, подозрителното, да не осъзнае, че шумният самодраматизиращ се и саморекламиращ се Куин бе отсъствал твърде дълго време, че бе пазил несвойствено мълчание?

Защото глупакът се бе превърнал в лъжливото овчарче… и защото аз съм изфирясал.

Надигна се от леглото и се отправи към банята, но мислите му постоянно се връщаха към трупа: зейналата празнина в торса, изгорените орбити на очите. Убиецът се бе движил около тази ужасия, докато тя още бе кървила, докато в обширното сводесто пространство все още се бе носило ехото от писъците на Куин, и внимателно бе нагласял вилиците… Изникна и още един въпрос за списъка му: чули ли бяха съседите нещо от последните мигове на Куин и какво?