Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Чу се пронизителен вой и после силен тропот възвести оттеглянето на Орландо нагоре по стълбите. Лионора се върна в кухнята със зачервено лице.

— Сега цял ден ще има да си плащам за това — промърмори. — Неспокойна е. Не й харесва полицията да е тук.

Тя се прозя нервно.

— Успяваш ли да поспиш? — попита я Страйк.

— Не много. Защото не преставам да си мисля: кой? Кой би му сторил това? Той ядосва хората, знам го — рече отнесено, — но си е такъв. Темпераментен. Нервира се за дреболии. Открай време си е такъв, не влага нищо в това. Кой би го убил по тази причина? — След малко продължи, като преплете пръсти при смяната на темата. — Майкъл Фанкорт трябва още да има ключ за къщата. Дойде ми на ума тази нощ, като не можех да заспя. Майкъл не го харесва, но беше преди цяла вечност. Тъй или иначе, Оуен не беше извършил онова, за което Майкъл го обвиняваше. Не го беше писал той. Но пък Майкъл Фанкорт не би убил Оуен. — Тя вдигна към Страйк очи, ясни и невинни като тези на дъщеря й. — Той е богат, нали така? Прочут е… не би го сторил.

Страйк винаги се бе чудил как хората придаваха някаква странна святост на знаменитостите дори когато вестниците ги очерняха, хулеха и преследваха. Без значение колко известни личности бяха осъдени за изнасилване или убийство, убеждението на масовата общественост се запазваше едва ли не по езически силно и упорито: не е той. Невъзможно е да е той. Той е прочут .

— А и онзи проклет Чард — избухна Лионора. — Да изпраща на Оуен заплашителни писма. Оуен никога не го е обичал. А сега подписал картичката и се интересува може ли да направи нещо… Къде се дяна тази картичка?

Картичката с теменужките беше изчезнала от масата.

— У нея е — пламна от гняв Лионора. — Тя я е взела. — И изрева „Додо!“ към тавана толкова силно, че Страйк подскочи.

Бе ирационалната ярост на човек в първата фаза на скръбта, която като разстроения й стомах разкриваше колко много страда всъщност зад навъсената си физиономия.

— Додо! — изкрещя отново Лионора. — Казах ли да не вземаш неща, които не са твои…?

Орландо се появи стряскащо внезапно в кухнята, все още прегърнала своя орангутан. Трябва да се бе промъкнала долу, без те да я чуят, тиха като котка.

— Взела си ми картичката! — каза й сърдито Лионора. — Обясних ти, че чужди неща не се пипат. Къде е?

— Харесват ми цветята — промълви Орландо и показа лъскавата, но вече смачкана картичка, която майка й грабна.

— Моя е — заяви тя на дъщеря си. — Ето, виждаш ли? — посочи тя на Страйк най-дългото послание, изписано с безупречен калиграфски почерк. — „Непременно ме известете, ако имате нужда от нещо. Даниъл Чард.“ Проклет лицемер.

— Татко не харесваше Данулчар — намеси се Орландо. — Той ми го е казвал.

— Аз знам едно, че е проклет лицемер — отсече Лионора и примижала, разгледа останалите подписи.

— Даде ми четка за рисуване — съобщи Орландо. — След като ме пипаше.

Настана кратко напрегнато мълчание. Лионора вдигна очи към нея. Страйк замръзна с чашата на половината път до устата му.

— Какво?

— Не ми харесваше да ме пипа.

— Какво говориш? Кой те е пипал?

— В работата на татко.

— Не говори така глупаво — смъмри я майка й.

— Когато татко ме заведе и видях…

— Той я взе със себе си преди месец или повече, защото имах час за преглед при лекар — обясни Лионора на Страйк, слисана и разтревожена. — Не знам за какво говори.

— … и видях картинките, дето ги слагат в книгите, всичките шарени — продължи Орландо. — И Данулчар ме пипа по…

— Ти дори не знаеш кой е Даниъл Чард — прекъсна я Лионора.

— Той е онзи, дето няма коса — заяви Орландо. — А после татко ме заведе при жената и аз й дадох най-хубавата си рисунка. Тя имаше хубава коса.

— Каква жена? Какви ги приказваш…?

— Когато Данулчар ме пипаше — изрече високо Орландо. — Пипаше ме, аз започнах да викам и той ми даде четка за водни бои.

— Не е прилично да ходиш и да разправяш такива неща — скара й се Лионора, ала напрегнатият й глас пресекна. — Не ни ли стига… Не ставай глупава, Орландо.

Лицето на Орландо силно почервеня. Тя стрелна майка си с гневен поглед и напусна кухнята. Този път тръшна вратата зад себе си; тя не се затвори, а отново отскочи и се отвори. Страйк я чу да трополи по стълбите. След няколко крачки взе да пищи нещо неразбираемо.

— Сега вече наистина се разстрои — унило промълви Лионора и по бузите й се затъркаляха сълзи.

Страйк се пресегна към смачканото руло домакинска хартия, откъсна малко и й я подаде. Тя плачеше безмълвно, слабите й рамене се тресяха, а Страйк седеше мълчаливо и допиваше остатъка от ужасния си чай.