Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— В шест и половина — отрони тя още по-притеснена.

— В шест и половина. Вярно. Ще бъда там… Вениша.

Тя се опули насреща му.

— Ама откъде знаеш…

— Пише го на поканата — припомни й Страйк. — Необичайно име. Откъде е дошло?

— Ами аз… очевидно съм била зачената във Венеция — отвърна тя и страните й порозовяха. — А твоето средно име как е? — попита тя, докато той се смееше, хем развеселена, хем малко сърдита. — К. Б. Страйк. Какво е Б.?

— Трябва да вървя — каза Страйк. — Ще се видим в осем.

— В шест и половина! — викна тя към затварящата се врата.

Целта на Страйк този следобед беше магазин за електронни аксесоари в Крауч Енд. Крадени мобилни телефони и лаптопи се разблокираха в задна стаичка, личната информация се сваляше, а изчистените устройства и получените данни се продаваха поотделно на желаещите да ги използват.

Собственикът на този процъфтяващ бизнес причиняваше на господин Гънфри, клиентът на Страйк, значителни неудобства. Господин Гънфри, който беше също толкова изпечен мошеник като човека, когото Страйк бе проследил до централата на службата му, само че в по-голям мащаб и с по-широк размах, беше допуснал грешката да настъпи по пръстите не когото трябва. Страйк беше на мнение, че Гънфри трябва да се оттегли, докато е в печеливша позиция. Знаеше на какво е способен противникът му, имаха общ познат.

Обектът прие Страйк в офис на горния етаж, който миришеше толкова зле, колкото и този на Елизабет Тасъл, докато двама младежи по анцузи се мотаеха наблизо и си чоплеха ноктите. Страйк, представящ се в ролята на бандит, дето търси кой да го наеме, препоръчан от общия познат, изслуша как бъдещият му работодател споделя плановете си да вземе на прицел сина тийнейджър на Гънфри, за чиито движения бе плашещо добре информиран. Стигна дотам, че да предложи задачата на самия Страйк: петстотин долара да намушка момчето с нож. („Не ща убийство, а само съобщение за баща му, схващаш ли?“)

Минаваше шест, когато Страйк най-сетне успя да се измъкне от мястото. Първото му обаждане, веднага щом се увери, че не е следен, беше до самия господин Гънфри, чието стъписано мълчание подсказа на Страйк как най-сетне е осъзнал срещу какво е изправен.

След това Страйк телефонира на Робин.

— Ще закъснея, съжалявам — каза й.

— Къде си? — попита тя и му прозвуча нервна.

Чуваха се шумовете на пъба — разговори и смехове.

— В Крауч Енд.

— О, боже — промълви тя едва чуто. — Ще ти отнеме цяла вечност…

— Ще взема такси — увери я той. — Пристигам по най-бързия начин.

Защо Матю бе избрал пъб в „Уотърлу“, почуди се Страйк, докато се движеше с таксито по Ъпър стрийт. За да е сигурен, че Страйк ще трябва да пътува дълго? За отмъщение, дето при предишните им опити за среща Страйк беше избирал заведения, удобни за него? Страйк се надяваше, че в „Кингс Армс“ сервират храна. Внезапно се почувства много гладен.

Отне му четирийсет минути да стигне до мястото, отчасти защото по улицата с работнически жилища от деветнайсети век, на която се намираше пъбът, беше невъзможно да се мине с автомобил. Страйк предпочете да слезе и да сложи край на опитите на навъсения шофьор на таксито да намери логика в номерацията на сградите, която очевидно не следваше нормалната последователност, и продължи пеша. Питаше се дали Матю не е избрал заведението тъкмо защото бе трудно за откриване.

„Кингс Армс“ се оказа живописен викториански ъглов пъб, входовете на който бяха заобиколени от млади мъже в костюми, явно дошли от работа, и такива, които приличаха на студенти. Всички пушеха и пиеха. Малкото множество бързо се раздели пред него при приближаването му, като му отвори по-широко пространство, отколкото бе нужно дори за мъж с неговите размери. Когато прекоси прага към малкия бар, Страйк се зачуди — не без известна спотаена надежда, че може да се случи — дали няма да го помолят да напусне заради мръсните му дрехи.

Междувременно в шумния заден салон, който всъщност беше вътрешен двор със стъклен покрив, задръстен със стари мебели, Матю си гледаше часовника.

— Почти и петнайсет е — уведоми той Робин.

Изряден в своя костюм и вратовръзка, той беше — както обикновено — най-хубавият мъж в салона. Робин беше свикнала жените да го оглеждат, когато минаваше край тях; така и не можа да реши доколко Матю си даваше сметка за бързите им пламнали погледи. Седнал на дългата дървена пейка, която бяха принудени да споделят с компания шумни студенти, висок метър и осемдесет, с мъжествена раздвоена брадичка и искрящи сини очи, той приличаше на породист жребец, затворен в конюшня с планински понита.