Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Какво да кажеш, когато Прочут писател те опише в книга, която намира за най-добрата си? Разбирам колко много ми дава по начин, по който Не-писател не би могъл. Това те кара да се чувстваш горда и смирена. Да, има хора, които ние, Писателите, допускаме в сърцата си. Но в Книгите си?! Това вече е много специално. Това е различно.

Не мога да не обичам ПП. Сърцето си има своите закони.

По-долу имаше разменени коментари.

А как ще реагираш, ако ти кажа, че той ми попрочете нещичко от романа? Пипа2011

Дано се шегуваш, Пипа, на мен твърдо отказа да ми прочете!!! Кат

Само почакай. Пипа2011 хххх

— Интересно — отбеляза Страйк. — Много интересно. Когато Кент ме нападна снощи, увери ме, че някоя си Пипа искала да ме убие.

— Ами погледни това тогава — изрече възбудено Робин и превъртя на 9 ноември.

Първия път, когато срещнах ПП, той ми каза: „Не пишеш както трябва, ако някой не кърви, най-вероятно ти самият“. Както знаят следящите този блог, аз Метафорично отварям вените си и тук, и в романите си. Ала днес се усещам Смъртоносно прободена от човек, на когото се бях научила да вярвам.

„О, Макхийт! Ти ме ограби от Покоя ми. Да те видя в мъки, ще ми достави Наслада.“

— Откъде е този цитат? — попита Страйк.

— „Опера за три гроша“ от Джон Гей.

— Много начетено за жена, дето пише главни букви където й падне — коментира Страйк.

— Не можем всички да бъдем литературни гении — укорно изрече Робин.

— И слава богу след всичко, което чувам за тях.

— Но погледни коментара под цитата — подкани го Робин, като се върна към блога на Катрин. Кликна на линка и се появи едно-единствено изречение.

Ще обърна резбата, Кат.

Този коментар също бе направен от Пипа2011.

— Тази Пипа изглежда доста агресивна — отсъди Страйк. — Пише ли тук някъде как Кент си изкарва прехраната? Надали си плаща сметките с нейните еротични фентъзи романи.

— Ето нещо странно по този повод, погледни го.

На 28 октомври Катрин беше написала:

Като повечето Писатели и аз имам друга редовна работа. Не мога да говоря много за нея от съображения за сигурност. Тази седмица предохранителните мерки отново бяха затегнати в нашата Служба, което означава, че натрапчивата ми колежка (преродена християнка, лицемерно набожна по темата за личния ми живот) ще има оправдание да предложи на управата блогове и разни подобни да бъдат преглеждани, в случай че в тях се разкрива поверителна информация. За щастие, изглежда, разумът надделя и не са предприети мерки.

— Загадъчно — промърмори Страйк. — „Затегната сигурност“… женски затвор? Психиатрична клиника? Или става дума за промишлени тайни?

— А виж и това от 13 ноември.

Робин превъртя надолу до последния пост в блога, който бе последното вписване след твърдението на Катрин, че е смъртоносно прободена.

Обичната ми сестра изгуби продължителната си битка с рак на гърдата преди три дни. Благодаря за вашата добронамереност и подкрепа.

Под това бяха добавени два коментара, които Робин отвори. Пипа2011 беше написала:

Толкова съжалявам да го науча, Кат. Изпращам ти цялата обич на света. ххх

Катрин бе отговорила:

Благодаря, Пипа, ти си истинска приятелка. хххх

Последвалите съобщения, изразяващи подкрепа, бяха многобройни.

— Защо? — натъртено попита Страйк.

— Защо какво? — обърна се към него Робин.

— Защо хората правят това?

— Защо пишат в блогове ли? Не знам… Не беше ли казал някой, че живот без свидетели не си струва да се живее?

— Да, Платон — отвърна Страйк. — Но това си е чист ексхибиционизъм.

— О, боже! — възкликна Робин и подскочи виновно, при което се поля с чай. — Забравих, имаше и друго! Крисчън Фишър се обади снощи, вече бях на вратата. Иска да знае дали проявяваш интерес да напишеш книга.

— Какво?!

— Книга — повтори Робин, като едва се сдържа да не прихне при отвратеното изражение по лицето на Страйк. — За живота ти. За преживяното в армията, за решаването на случая „Лула Ландри“…

— Обади му се — поръча Страйк — и му кажи, че не, не проявявам интерес да напиша книга.

Той пресуши чашата си и се отправи към стенната закачалка, където до черното му палто сега висеше антично кожено яке.

— Нали не си забравил за довечера? — каза му Робин и възелът, който за малко се бе отпуснал, отново се стегна в стомаха й.

— Довечера ли?

— Срещата за по питие — отчаяно промълви тя. — С мен и Матю. В „Кингс Армс“.

— Не съм забравил — отвърна той, като се чудеше защо тя изглежда толкова напрегната и нещастна. — Сигурно ще съм навън целия следобед, така че ще се видим направо там. В осем беше, нали?