Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Самоуверените упреци на Матю към малката фирма бяха последвани от пристигането на храната им и мълчание. Робин, надявала се Матю да представи по-милите и симпатични подробности, които бе разказвал на нея за ексцентриците в малкото издателство, не можа да измисли да каже нищо. Ала това, че Матю спомена издателска компания, породи у Страйк идея. Челюстите на детектива заработиха по-бавно. Хрумна му, че налице може да е чудесна възможност да издири информация за местонахождението на Оуен Куин, и пространната му памет му предостави късче информация, която бе забравил, че знае.

— Имаш ли приятелка, Корморан — зададе Матю директен въпрос.

Държеше да уточни това, защото Робин беше уклончива на тази тема.

— Не — разсеяно отвърна Страйк. — Извинете ме… няма да се бавя, трябва да се обадя по телефона.

— Да, няма проблем — каза Матю кисело и щом Страйк се отдалечи достатъчно, додаде: — Закъсняваш с четирийсет минути, изчезваш по време на вечерята. А ние ще чакаме, докато благоволиш да се върнеш.

— Мат!

Когато излезе на тъмния тротоар, Страйк извади цигарите и мобилния си телефон. Запали, отдалечи се от останалите пушачи към по-тихо място на спокойната пряка и застана в сенките на тухлената арка под железопътната линия.

Кълпепър отговори на третото позвъняване.

— Страйк, как я караш?

— Добре. Обаждам се да ти искам услуга.

— Казвай — равнодушно рече Кълпепър.

— Имаш братовчедка, на име Нина, която работи в „Роупър — Чард“…

— Откъде знаеш, дявол го взел?

— Ти ми каза — търпеливо посочи Страйк.

— Кога?

— Преди няколко месеца, когато разследвах оня зъболекар шарлатанин по твоя молба.

— Да ти имам паметта — изпъшка Кълпепър, по-скоро притеснен, отколкото впечатлен. — Това направо не е нормално. Та какво за нея?

— Дали би могъл да ме свържеш с нея? — помоли Страйк. — В „Роупър — Чард“ утре имат празненство и бих искал да присъствам.

— Защо?

— По повод един случай — уклончиво отговори Страйк. Той никога не споделяше с Кълпепър подробности за разводите във висшето общество и за бизнес споровете, които разследваше, въпреки честите молби на журналиста. — Не забравяй, че съвсем скоро дадох рамо на кариерата ти.

— Да, добре — избъбри неохотно онзи след кратко колебание. — Защо пък да не ти услужа?

— Тя неомъжена ли е? — попита Страйк.

— Какво, и с чукане ли искаш да те уредя? — възкликна Кълпепър, повече развеселен, отколкото възмутен, че Страйк би могъл да сваля братовчедка му.

— Не, искам да знам дали ще изглежда подозрително, ако тя ме заведе на партито.

— А, ясно. Май току-що се раздели с някакъв. Не знам. Ще ти пратя номера й в есемес. Чакай само да дойде неделя — добави Кълпепър с едва сдържано злорадство. — На лорд Паркър ще му се стовари на главата истинско цунами.

— Първо позвъни на Нина по моя повод — помоли Страйк. — Обясни й кой съм, та да е наясно какво става.

Кълпепър се съгласи да го стори и затвори. Тъй като не се беше разбързал особено да се върне при Матю, Страйк допуши цигарата си докрай, преди да влезе отново в заведението.

Докато вървеше през салона с наведена глава, за да избегне накичените висящи тигани и разни пътни знаци, Страйк си помисли, че това претъпкано пространство е като Матю: голямо престараване имаше в него. Декорът включваше старомодна печка и античен скрин, кошници за пазаруване, стари гравюри и чинии — накратко, куп аранжирани вехтошарски находки.

Матю се бе надявал да довърши нудлите си, преди Страйк да се върне, та да подчертае продължителното му отсъствие, но не бе успял. Робин изглеждаше нещастна и докато се питаше какви ли думи са си разменили насаме, на Страйк му домъчня за нея.

— Робин каза, че играеш ръгби — каза той на Матю, решен да направи усилие. — Стигнал си до окръжния отбор, така ли беше?

Водиха насилен разговор в продължение на половин час; най-леко вървеше, когато Матю имаше възможност да говори за себе си. Страйк забеляза навика на Робин да подсказва на Матю думички и реплики, все насочващи към области, където той би могъл да блесне.

— Откога сте заедно двамата? — попита.

— От девет години — отвърна Матю и предишната му войнственост се върна донякъде.

— Толкова отдавна? — учуди се Страйк. — Още от университета ли ходите?

— От училище — уточни Робин усмихната. — От шести клас.

— Не беше голямо училище — подхвърли Матю. — Тя беше единственото умно момиче, дето го докарваше и на външност. Нямах избор.