Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Робин бе приемала, че Страйк мисли в същата посока като нея: от време на време бе казвал неща от рода: „Добре е за детективското ти обучение“ или „Ще ти е от полза един курс по контранаблюдение“. Предполагала бе, че щом бизнесът им напълно се стабилизира (и че би могла с основание да заяви своите заслуги за това), ще получи обучението, каквото знаеше, че ще й е нужно. А сега излизаше, че тези намеци са случайно подхвърляни, нещо като разсеяно поглаждане на машинописката по главата. Какво тогава правеше тя тук? Защо бе отказала толкова по-добри предложения? (В яда си Робин предпочете да забрави колко малко бе желала работата в „Човешки ресурси“, макар да бе добре платена.)

Може би новият служител щеше да е жена, способна да изпълнява всички тези полезни задачи, а тя, Робин, щеше да бъде секретарка и рецепционистка и на двама им и никога повече да не напуска бюрото си. Не заради такова бъдеще бе останала тя при Страйк, бе се отказала от далеч по-висока заплата и бе създала източник на напрежение в личните си отношения.

В пет часа на секундата Робин прекъсна писането си на средата на изречението, облече си палтото и си тръгна, като затръшна ненужно силно стъклената врата.

Тръшването събуди Страйк. Беше заспал на бюрото си с глава, отпусната върху ръцете. Погледна часовника си, видя, че е пет, и се почуди кой беше дошъл в офиса. Едва тогава отвори вътрешната разделяща врата, видя, че палтото и чантата на Робин ги няма, че мониторът на компютъра й е тъмен, и осъзна, че тя си е тръгнала, без да се сбогува.

— О, по дяволите — избъбри раздразнено.

Тя обикновено нямаше навика да се цупи; това бе едно от многото неща, които харесваше у нея. Какво значение имаше, че не хареса Матю? Нали не той щеше да се омъжва за него? Като си мърмореше ядно под носа, Страйк заключи и изкачи стълбите до мансардната си стая с намерение да хапне и да се преоблече преди срещата с Нина Ласелс.

Същата вечер Страйк вървеше по тъмния и студен „Странд“ към Флийт стрийт с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете. Движеше се толкова бързо, колкото му позволяваха умората и усилващата се болка в десния крак. Съжаляваше, че е изоставил мира и удобството на мечтаното легло; не беше сигурен, че от тазвечерната експедиция ще излезе нещо добро, и въпреки това почти против волята си бе поразен за пореден път в мразовитата мъгла на тази зимна вечер от старинната красота на вековния град, на който дължеше половината от детската си лоялност към географско място.

В ледената ноемврийска вечер всеки туристически щрих бе заличен: от фасадата от седемнайсети век на „Олд Бел Тавърн“ със светещи ромбовидни стъкла на прозорците лъхаше на древност и благородство; драконът, застанал като страж върху Темпъл Бар с неговия очертан силует, бе свиреп на фона на осеяното със звезди черно небе; в далечината мъгливият купол на „Сейнт Пол“ сияеше като изгряваща луна. Вече наближаваше крайната си цел и високо на тухлената стена пред себе си виждаше имена, които говореха за миналото на Флийт стрийт, белязано с печатарско мастило — „Пийпълс Френд“ и „Дънди Куриър“ — ала Кълпепър и неговото журналистическо съсловие отдавна бяха прогонени от традиционния си дом в Уопинг и Канари Уорф. Сега правосъдието доминираше в този район и към минаващия детектив се взираше Кралският съд, върховният храм в занаята на Страйк.

Във всеопрощаващо и необичайно сантиментално настроение, Страйк приближи до кръглата жълта лампа отвъд пътя, маркираща „Олд Чешайър Чийз“, и тръгна по тесния проход към входа, като се приведе, за да не удари главата си в ниския щурц.

Възтясното фоайе с дървена ламперия, по която бяха окачени стари маслени картини, водеше към миниатюрен преден салон. Страйк отново се приведе, за да избегне дървената табела „В бара се допускат само господа“, и мигом бе посрещнат от ентусиазирано махане от дребничко бледо момиче, доминиращата черта у което бяха големите кафяви очи. Сгушена в черно палто до огъня от дърва, тя крепеше празна чаша в малките си бели ръце.

— Нина?

— Сетих се, че си ти. Доминик те описа в най-големи подробности.

— Да ти взема ли нещо за пиене?

Тя поиска бяло вино. Страйк взе за себе си халба „Сам Смит“ и се провря да седне до нея на неудобната дървена пейка. Помещението бе изпълнено с типичния лондонски изговор. Сякаш разчела настройката му, Нина каза: