Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

„Нещастник“, помисли си Страйк.

Пътят им към дома беше общ до станцията на метрото „Уотърлу“. Вървяха в мрака и продължаваха да бъбрят неангажирано, а после се разделиха на входа на метрото.

— Е, това беше — рече Робин безнадеждно, докато с Матю се придвижваха към ескалатора. — Приятен е, нали?

— Точността му много куца — отвърна Матю, не намерил друго възражение срещу Страйк, което да не прозвучи налудничаво. — Сигурно и на сватбата ще закъснее с четирийсет минути и ще провали венчавката.

Но бяха постигнали безмълвно споразумение относно присъствието на Страйк и макар да нямаше искрен ентусиазъм, Робин си казваше, че би могло да е и по-зле.

Междувременно Матю мълчаливо размишляваше над неща, които не би признал пред никого. Робин съвсем точно бе описала външността на шефа си — подобната на срамно окосмяване коса, боксьорския профил — ала Матю не беше очаквал Страйк да е толкова едър. Стърчеше с няколко сантиметра над Матю, който беше привикнал да е най-високият в обкръжението си. Нещо повече, макар да би му се видяло като безвкусно перчене, ако Страйк бе говорил за преживяванията си в Афганистан и Ирак или бе им разправил как е пострадал кракът му, или при какви обстоятелства е спечелил медала, от който Робин толкова се впечатляваше, мълчанието му по тези теми му се бе сторило още по-дразнещо. Геройският ореол на Страйк, вълнуващият му живот с пътувания и опасности бяха надвиснали безмълвно над разговора.

Във влака Робин също седеше мълчалива до него. Вечерта не й бе доставила удоволствие, ни най-малко. Никога преди не бе познавала Матю такъв; или поне никога не го бе виждала такъв. Страйк бе причината, мислеше си тя озадачена, докато влакът ги поклащаше. Страйк я бе накарал някак да види Матю през неговите очи. Нямаше представа точно как го бе направил — тези въпроси към Матю за ръгбито… Някои хора биха ги приели за любезност, но Робин бе по-наясно за нещата… Или просто му бе ядосана за закъснението и му вменяваше вина за действия, които не бяха преднамерени?

И тъй, сгодената двойка пътуваше към дома си, обединена от неизречено раздразнение към човека, който вече хъркаше шумно във влака, движещ се по Северната линия.

— С Корморан Страйк ли говоря? — попита момичешки глас, в който се долавяха изговорът и маниерът на висшата средна класа, в девет без двайсет следващата сутрин.

— Да, аз съм — отвърна Страйк.

— Обажда се Нина. Нина Ласелс. Доминик ми даде номера ви.

— О, да — каза Страйк, който стоеше гол до кръста пред огледалото за бръснене, което обикновено държеше до кухненската мивка, тъй като банята беше и тъмна, и твърде тясна.

Като избърса с ръката си над лакътя пяната за бръснене около устата си, той се осведоми:

— Обясни ли ви за какво става дума, Нина?

— Да, искате да се инфилтрирате на празненството на „Роупър — Чард“.

— „Инфилтрирате“ е малко силна дума.

— Но пък звучи толкова по-вълнуващо.

— Права сте, не ще и дума — съгласи се той развеселен.

— О, да, забавно ще е. Позволено ли ми е да гадая защо искате да дойдете и да шпионирате всички?

— И отново „шпионирате“ не е точно…

— Ама стига сте разваляли атмосферата. Та позволено ли ми е да гадая?

— Добре, пробвайте — каза Страйк и отпи от чая си, вперил очи към прозореца.

Отново беше мъгливо; кратките слънчеви лъчи бяха помръкнали.

— Заради „Bombyx Mori“ — каза Нина. — Познах ли? Познах, нали? Кажете, че познах.

— Познахте — потвърди Страйк и тя нададе доволно възклицание.

— Дори не бива да я споменавам. Наложени са строги мерки за сигурност, из компанията хвърчат имейли, адвокати влизат и излизат от кабинета на Даниъл. Къде да се срещнем? Първо трябва да се видим другаде, преди да се появим заедно, не мислите ли?

— Да, определено — съгласи се Страйк. — Къде ви е удобно?

Още докато вадеше писалката от палтото, висящо зад вратата, си помисли с копнеж за вечер у дома, хубав дълъг сън, интерлюдия на мир и покой преди ранното ставане в събота сутрин, за да следи неверния съпруг на клиентката брюнетка.

— Знаете ли „Олд Чешайър Чийз“? — попита Нина. — На Флийт стрийт е. Никой от колегите няма да бъде там, а е на разстояние пеша от службата. Знам, че има сантиментален дух, но много го харесвам.

Разбраха се да се видят там в седем и половина. Страйк се върна към бръсненето си и се запита доколко вероятно бе да срещне на това празненство на издателството на Куин човек, който би могъл да знае местонахождението му. „Бедата ти е — смъмри Страйк наум отражението в кръглото огледало, докато и той, и то смъкваха наболата си брада, — че продължаваш да действаш, сякаш си в Отдела за специални разследвания. Нацията вече не ти плаща да си толкова щателен, приятел.“