Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Изражението на Фанкорт стана сурово. Челюстите му се раздвижиха, сякаш буквално предъвкваше неизречените думи. Страйк чакаше.

— Интересен човек е Даниъл Чард — каза Фанкорт с очевидно усилие да се измъкне на заден ход от сляпата улица, където сам бе влязъл. — Мисля, че образът му, обрисуван от Оуен в „Bombyx Mori“, е най-слабо представен от всички други. Макар че бъдещите критици надали ще посочват „Bombyx Mori“ като пример за ярко представени герои — добави той с кратък смях.

— А вие как бихте обрисували Даниъл Чард? — попита Страйк и Фанкорт изглеждаше изненадан от въпроса.

След кратък размисъл той каза:

— Дан е най-неосъщественият човек, когото съм срещал. Работи в сфера, в която е компетентен, но нещастен. Копнее за телата на млади мъже, но не може да се окуражи да стори нещо повече от това, да ги рисува. Пълен е със задръжки и комплекси, което обяснява неразумната му и истерична реакция на карикатурата, която му е направил Оуен. Дан бе доминиран от чудовищна майка, светска лъвица, която си беше навила на пръста патологично стеснителният й син да поеме семейния бизнес. Мисля — добави Фанкорт, — че бих могъл да сътворя нещо интересно от тази тема.

— Защо Чард отхвърли романа на Норт? — попита Страйк.

Фанкорт отново направи движението с дъвченето, после заяви:

— Вижте, аз харесвам Даниъл Чард.

— Останах с впечатление, че в един момент е имало търкания.

— Кое ви кара да мислите така?

— Казахте, че не сте очаквали да се озовете отново в „Роупър — Чард“, когато говорихте на тяхното парти.

— Били сте там? — остро изрече Фанкорт и когато Страйк кимна, попита: — Защо?

— Търсех Куин — отговори Страйк. — Жена му ме беше наела да го открия.

— Но както вече знаем, тя добре е знаела къде е той.

— Не — каза Страйк, — не мисля, че е знаела.

— Искрено ли го вярвате? — попита Фанкорт с леко наклонена встрани голяма глава.

— Да, вярвам го — отвърна Страйк.

Фанкорт вдигна вежди и внимателно заоглежда Страйк, сякаш той бе любопитна вещ във витрина.

— Значи не сте се разсърдили на Чард, задето е отхвърлил романа на Норт? — попита Страйк, върнал се към главната тема на обсъждане.

След кратка пауза Фанкорт каза:

— Напротив, разсърдих му се. Защо точно Дан размисли за издаването на книгата, само той би могъл да ви отговори, но според мен причината бе в шума на пресата около състоянието на Джо, който настрои средната класа срещу лишения от покаяние негов роман, чието издаване предстоеше, и Дан, осъзнал, че Джо вече е заболял от СПИН, изпадна в паника. Не искаше да бъде свързван с мъжки бани и СПИН, затова каза на Джо, че в крайна сметка не иска книгата му. Беше акт на извънредно малодушие и двамата с Оуен…

Още една пауза. Откога ли Фанкорт не беше поставял себе си и Оуен в едно изречение като съдружие?

— Двамата с Оуен бяхме убедени, че това уби Джо. Едва държеше писалката, бе почти сляп, но се опитваше отчаяно да завърши романа преди смъртта си. Разбирахме, че само това го крепи жив. Тогава пристигна писмото на Чард, с което анулираше договора им. Джо спря да работи и след четирийсет и осем часа беше мъртъв.

— Има сходства със случилото се с първата ви съпруга — отбеляза Страйк.

— Бяха две напълно различни неща — изрече Фанкорт с равен тон.

— Защо?

— Романът на Джо беше несравнимо по-добър.

Поредната пауза, този път много по-дълга.

— Така стоят нещата, погледнати в литературна перспектива — каза Фанкорт. — Естествено, има и други начини да бъдат видени.

Той допи виното в чашата си и даде знак на бармана, че иска още една. Актьорът до тях, който не спираше и дъх да си поеме, продължаваше да бърбори:

— „Майната й на автентичността — казах му. — Какво искаш, да си отрежа ръката ли?“

— Сигурно е било трудно време за вас — посочи Страйк.

— Да — отвърна свадливо Фанкорт. — Да, можем да го наречем „трудно“.

— Изгубили сте приятел и съпруга в разстояние на кратък период.

— Да, през няколко месеца.

— Пишехте ли през това време?

— Да — отвърна Фанкорт с гневен високомерен смях. — През всичкото време пишех. Това ми е професията. Някой би ли ви попитал служили ли сте в армията, докато сте имали лични проблеми?

— Съмнявам се — незлобливо отговори Страйк. — Какво пишехте?

— Тази творба никога не беше публикувана. Изоставих романа, който пишех, за да довърша този на Джо.

Келнерът остави втора чаша вино пред Фанкорт и се оттегли.

— Имаше ли много работа по довършване книгата на Норт?