Ала Орландо вече виеше и тропаше с крака. Тя не искаше ново сбогуване. Под прикритието на ескалиращата олелия Страйк сръчно уви машинописната касета в илюстрацията на „Върху опасните скали“ и я пъхна в джоба си, чиста от негови отпечатъци.
Пет минути по-късно вече бяха на улицата и Робин беше доста разстроена, тъй като Орландо рева и се вкопчи в нея, докато вървяха по коридора. Една трябваше със сила да я удържи да не ги последва.
— Горкото момиче — промълви тихо Робин, та любопитният полицай да не ги чуе. — О, господи, това беше ужасно.
— Затова пък полезно — отбеляза Страйк.
— Взе ли машинописната лента?
— Да — отговори Страйк, озърна се през рамо да се увери, че полицаят вече не се вижда, и извади касетата, увита в проекта за корица на Доркъс, след което я пусна в пликче за улики. — И дори още нещо.
— Сериозно? — учудена попита Робин.
— Възможна следа — обясни Страйк. — Може и нищо да не е.
Той погледна часовника си и ускори крачка, като трепна от болката в протестиращото си коляно.
— Налага се да се забързам, иначе ще закъснея за Фанкорт.
Когато двайсет минути по-късно вече седяха във влака на метрото, отнасящ ги към центъра на Лондон, Страйк попита:
— Нали си наясно какво трябва да свършиш следобед?
— Напълно наясно — отвърна Робин, но с нотка на резервираност.
— Знам, че не е приятна задача…
— Не това ме притеснява.
— И както казах, не би трябвало да е опасно — добави той, готов да се изправи, тъй като приближаваха Тотнъм Корт Роуд, — но…
Нещо го накара да размисли и между гъстите му вежди се появи лека бръчка.
— Косата ти — каза той.
— Какво й е? — попита Робин и притеснено вдигна ръка към нея.
— Много е запомняща се — обясни Страйк. — Нямаш ли шапка?
— Аз… мога да си купя — отвърна Робин, кой знае защо притеснена.
— Вземи от парите за дребни разходи — поръча Страйк. — Повечко предпазливост няма да навреди.
Хей-хоп! От суета какъв потоп!
Уилям Шекспир, „Тимон Атински“
Страйк вървеше по оживената Оксфорд стрийт покрай откъси от шаблонни коледни песни и сезонни поп парчета, после зави вляво по по-тихата и тясна Дийн стрийт. Тук нямаше магазини, само масивни сгради с различни фасади — бели, червени и сиво-кафяви — първите етажи на които бяха офиси, барове, пъбове или ресторанти тип бистро. Страйк спря, за да пропусне прекарването на кутии с вино от ван за доставка до служебен вход: подготовката за Коледа вървеше по-приглушено тук, в „Сохо“, където се събираха хора на изкуството, на рекламата и издателския бизнес, а най-яркият пример бе „Граучо Клъб“.
Беше сива, почти невзрачна сграда с черна дограма и малки декоративни храсти зад лишени от орнаменти издадени балюстради. Престижът й се криеше не в екстериора, а във факта, че относително малцина бяха допускани в този творчески клуб, ограничен само за членове. Страйк влезе през прага с куцукане и се озова в неголямо фоайе. Момичето на рецепцията се обади любезно:
— Мога ли да ви услужа?
— Идвам за среща с Майкъл Фанкорт.
— О, да… вие сте господин Стрик?
— Същият — отвърна Страйк.
Беше насочен към дълго бар помещение с кожени канапета и табуретки, пълно с пийващи преди обяда, и после нагоре по стълбите. Когато се качи горе, Страйк си даде сметка не за пръв път, че обучението му в Отдела за специални разследвания изключваше провеждане на интервюта без официални пълномощия и на територията на заподозрения, където събеседникът му имаше правото да прекъсне срещата, без да се обосновава или извинява. Отделът изискваше служителите му да организират разпитите си в строго определен формат за хора, места, неща… Страйк никога не изпускаше предвид тази ефективна методология, но напоследък беше от голяма важност да прикрива обстоятелството, че складира факти в умствени контейнери. Изискваха се различни техники, когато интервюираш хора, мислещи си, че ти правят услуга.
Зърна набелязаната си жертва веднага щом влезе в бара на втория етаж, където подът бе дървен, а покрай стените бяха подредени канапета в основни цветове с окачени над тях картини от съвременни художници. Фанкорт беше седнал напреко на яркочервено канапе, преметнал ръка върху облегалката му и с леко повдигнат крак в поза на преувеличена непринуденост. Точно зад твърде голямата му глава висеше модернистична картина на Деймиън Хърст, подобно на неонов ореол.
Писателят имаше буйна, вече посребряваща тъмна коса, едри черти и дълбоко врязани бръчки покрай широката плътна уста. Усмихна се на приближаващия Страйк. Може да не бе усмивката, която би отправил към човек, смятащ за равен на него (невъзможно бе да не се мисли в тази посока при преднамерената превзета поза на непринуденост и заученото кисело изражение), но бе жест към човек, с когото желаеше да е любезен.
Читать дальше