Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— И се надяваш да разнася в торбата с маймуната улика срещу убиеца на баща си?

— Не, но смятам, че има голяма възможност да е взела нещо от „Bombyx Mori“ при набезите си в кабинета или пък той да й е дал листове от по-ранен вариант, върху които да рисува. Търся листове хартия с бележки по тях, отхвърлени абзаци, каквото и да е. Слушай, знам, че е доста хипотетичен шанс — каза Страйк, правилно разчел изражението й, — но не можем да влезем в кабинета на Куин, от полицията вече са претърсили там и нищо не са открили, а се обзалагам, че тетрадките и бележките, които Куин е взел със себе си, са били унищожени. Нахалната маймуна е последното място, където се сещам да търся, и — той погледна часовника си — нямаме много време, ако ще ходим до „Ладброук Гроув“ и ще се връщаме тук преди срещата ми с Фанкорт. Което ми припомня…

Той излезе от офиса. Робин го чу да се качва по стълбите и реши, че отива в апартамента си, но после шумовете на площадката й подсказаха, че той рови из кашоните си с вещи. Когато се върна, държеше кутия с латексови ръкавици, очевидно задигната от Отдела за специални разследвания, когато го бе напуснал завинаги, и прозрачни пластмасови пликчета за веществени доказателства с размера на санитарните торбички в самолетите.

— Има още една важна улика, която бих искал да получа — каза той, като извади чифт ръкавици и ги подаде на неразбиращата Робин. — Мисля, че можеш да се опиташ да я вземеш, докато съм с Фанкорт следобед.

Обясни й накратко какво се иска от нея и защо.

Страйк не беше особено изненадан от смаяното мълчание, последвало инструкциите му.

— Ти се шегуваш — промълви Робин.

— Никак.

Тя вдигна несъзнателно ръка към устата си.

— Няма да е опасно — увери я Страйк.

— Не това ме тревожи. Корморан… това е ужасяващо. Ти… наистина ли си сериозен?

— Ако беше видяла Лионора Куин в „Холоуей“ миналата седмица, нямаше да ми задаваш този въпрос — заяви мрачно Страйк. — Ще трябва да бъдем адски хитри, за да я измъкнем от там.

Хитри? , рече си Робин, все още стъписана, докато стоеше с ръкавиците в ръка. Предложенията му за дейностите им през деня изглеждаха странни, налудничави, а колкото до последното — отвратителни.

— Виж какво — внезапно стана много сериозен той. — Не знам какво друго да ти кажа, освен че го чувствам. Мога да го подуша, Робин. Някой умопобъркан и крайно опасен, но способен да се спотайва зад всичко това. Отвел е идиота Куин точно където е искал, като е заложил на нарцисизма му, при това аз не съм единственият, който мисли така.

Страйк метна към Робин палтото й и тя го облече, а той тикна торбичките за улики във вътрешния си джоб.

— Постоянно чувам как някой друг е намесен. Чард твърди, че е Уолдгрейв, Уолдгрейв е убеден, че е Тасъл, Пипа Миджли е твърде глупава, за да си обясни онова, което е под носа й, а Крисчън Фишър… той има по-добра перспектива, тъй като не присъства в романа — заключи Страйк. — Напипал е истината, без да го осъзнава.

Робин, с усилие догонваща мисловните процеси на Страйк и скептична по отношение на моментите, които не успяваше да разбере, го последва надолу по металното стълбище, а после и на студа навън.

— Това убийство — каза Страйк, като запали цигара, докато вървяха заедно по Денмарк стрийт — е било планирано месеци, ако не и години. Дело на гений, като се замислиш, но е прекалено изпипано и това ще го провали. Не можеш да замисляш убийство като роман. В реалния живот винаги се случват непредвидени неща.

Страйк виждаше, че не успява да убеди Робин, но това не го тревожеше. И преди беше работил със скептични подчинени. Заедно слязоха в станцията на метрото и се качиха на влака, движещ се по Централната линия.

— Какво купи за племенниците си? — попита Робин след дълго мълчание.

— Камуфлажни дрехи и оръжия играчки — отвърна Страйк, чийто избор бе изцяло мотивиран от желанието да нервира зет си. — А на Тимъти Анстис взех голям барабан. Семейството ще му се наслади в пет сутринта на Коледа.

Въпреки своята напрегнатост Робин прихна в смях.

Тихата улица с къщи, от която Оуен Куин беше си тръгнал преди месец, също както цял Лондон, беше покрита със сняг — девствено бял по покривите и мръсно сивкав по земята. Щастливият инюит се усмихваше от табелата на пъба като властващо над зимната улица божество, когато минаха под него.

Този път пред дома на Куин стоеше друг полицай, а до бордюра беше паркиран бял ван с отворени врати.

— Копаят за черва в градината — прошушна Страйк на Робин, когато приближиха и забелязаха мръсните лопати, струпани във вана. — Не ги е огряло на сметището, но и под цветните лехи на Лионора няма да открият каквото търсят.