Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Това е последното, което бих предположил… — промърмори Матю и Робин разбираше, че той негласно прави връзка с причината тя да напусне университета.

— Просто никога не знаех как да ти го кажа — сподели тя. — Мислех, че ще ми се присмееш. Така че не Корморан ме убеди да остана и няма нищо общо със самия него като… като личност. — Беше на косъм да каже „като мъж“, но се спря навреме. — Причината беше у мен. Това искам да върша. Обичам тази работа. Сега той казва, че ще ме обучи, Мат, а аз винаги това съм желала.

Разговорът беше продължил и в неделята, а смутеният и объркан Матю се поклащаше като заоблен речен камък.

— Ще има ли много работа през уикенда? — попита той, изпълнен с подозрения.

— Не знам. Когато е нужно. Мат, обичам тази работа, не разбираш ли? Не искам да се преструвам повече. Просто искам да я върша и ще се радвам да получа подкрепата ти.

Накрая той я прегърна и се съгласи. Тя се постара да не се чувства благодарна, че майка му беше починала, което го правеше — нямаше как да не си го помисли — по-податлив на убеждение, отколкото би бил иначе.

Робин нямаше търпение да съобщи на Страйк за това зряло развитие в личните й отношения, но когато пристигна в офиса, него го нямаше. На бюрото й до елхичката беше оставена бележка с характерния му трудно четлив почерк:

Нямам мляко, излизам да закуся навън, после ще пазарувам в „Хамлис“, искам да изпреваря тълпите.

P. S. Знам кой е убил Куин.

Робин ахна. Грабна телефона и започна да звъни на Страйк, но я посрещна зает сигнал.

Магазинът за детски играчки „Хамлис“ отваряше чак в десет, а Робин не би могла да търпи дотогава. Отново и отново натискаше бутона за повторно избиране, докато отваряше и сортираше пощата, ала Страйк още говореше. Отвори имейлите със слушалка, притисната към ухото си; мина половин час, после цял, а номерът на Страйк все така даваше заето. Тя започваше да се дразни, заподозряла, че това е умишлен трик да бъде държана в напрежение.

В десет и половина лек звън от компютъра извести пристигането на имейл от непознат подател, наречен Clodia2@live.com, който беше изпратил единствено приложение, кръстено FYI.

Робин натисна на него автоматично, все още заслушана в заетия сигнал. Голяма черно-бяла снимка изпълни монитора.

Фонът бе суров — облачно небе и фасадата на стара каменна сграда. Всички на снимката бяха не на фокус с изключение на младоженката, която се бе извърнала и гледаше право в обектива. Носеше дълга, семпла и съвсем по стройното й тяло бяла рокля и стигащ до земята воал, прикрепен с тънка диамантена лента. Черната й коса бе развяна от вятъра също като тюла. Бе хваната за ръка от размазана фигура в костюм. Мъжът до нея се смееше, ала нейното изражение не беше като на никоя булка, която Робин беше виждала. Изглеждаше съсипана, ограбена, тревожна. Очите й бяха вперени в Робин, сякаш само тя й бе приятелка на света, сякаш Робин единствена би я разбрала.

Робин свали от ухото си ръката с телефона и загледа снимката. Беше виждала вече това изключително красиво лице. Веднъж бяха говорили по телефона, Робин си спомняше привлекателно дрезгавия й глас. Това беше Шарлот, бившата годеница на Страйк, жената, която бе зърнала да бяга от същата тази сграда.

Беше толкова красива. Робин усети някакво странно смирение пред невероятната й външност, пред дълбоката й тъга. Шестнайсетгодишна връзка с прекъсвания със Страйк — Страйк с неговата ситно къдрава коса, с боксьорския му профил, с осакатения му крак… Не че тези неща бяха от значение, каза си Робин, докато гледаше ослепително красивата и тъжна младоженка…

Вратата се отвори. Внезапно Страйк се озова до нея с два пазарски плика с играчки в ръцете, а Робин, която не го бе чула да се качва по стълбите, подскочи, сякаш я бе заварил да бърка в кутията за дребни разходи.

— Добро утро — каза той.

Тя посегна бързо към мишката на компютъра и се опита да скрие снимката, преди той да я е видял, ала суетнята й привлече погледа му към екрана. Робин замръзна засрамена.

— Изпрати я преди минути, не знаех какво е, като я отворих. Аз… съжалявам.

Страйк се взира в снимката няколко секунди, после се извърна и остави пликовете с играчки на земята до бюрото й.

— Просто я изтрий — каза той.

Не звучеше тъжен или ядосан, но тонът му бе твърд.

Робин се поколеба, после изтри файла и изпразни кошчето.

— Благодаря — каза той, като се изправи и маниерът му подсказваше, че сватбената снимка на Шарлот няма да се обсъжда. — Имам на телефона си около трийсет пропуснати обаждания от теб.