Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— А ти какво очакваше? — възбудено се обърна Робин към него. — В бележката си пишеш…

— Трябваше да приема обаждане от леля ми — обясни Страйк. — Час и десет минути разговор, посветен на болежките на всички, живеещи в Сейнт Моус, и то само защото й казах, че ще си ида у дома за Коледа.

Той се засмя при вида на едва скриваното й раздразнение.

— Добре, но ще трябва да е набързо. Сега се сетих, че можем да свършим нещо сутринта преди срещата ми с Фанкорт.

Още с палто, той седна на канапето и в продължение на десет минути изложи в подробности теорията си пред нея.

Когато свърши, настана дълго мълчание. В съзнанието на Робин изникна мъглявият мистичен образ на момчето ангел в местната църква, докато тя гледаше Страйк напълно стъписана.

— С коя част точно имаш проблеми? — попита я меко Страйк.

— Ъ-ъ… — заекна Робин.

— Вече се съгласихме, че изчезването на Куин може да не е било спонтанно, нали? — попита я Страйк. — Ако добавим матрака в къщата на Талгарт Роуд — удобство в къща, която не е ползвана двайсет и пет години — факта, че седмица преди изчезването си Куин е споделил със стареца от книжарницата как му е нужно четиво за заминаването, и твърдението на келнерката от „Ривър Кафе“, че Куин не е бил истински ядосан, когато е крещял на Тасъл, а се е наслаждавал на сцената, според мен можем да градим хипотеза за инсценирано изчезване.

— Добре — каза тя. Тази част от теорията на Страйк й изглеждаше най-малко фантазьорска. Не знаеше откъде да започне и как да му каже колко недостоверно й изглеждаше всичко останало, но подтикът да търси пробиви я накара да попита: — Ала не би ли споделил с Лионора какво е замислил все пак?

— Не, разбира се. Тя не може да се преструва, ако ще и животът й да зависи от това. Той е искал тя да се притеснява, за да е убедителна, когато разправя на всички, че е изчезнал. Може би е щяла да се обърне към полицията, да вдигне шум в издателството, да сложи началото на паника.

— Но това никога не е действало преди — възрази Робин. — Той постоянно е забягвал и никой не го е било грижа. Надали е очаквал да получи кой знае каква реклама просто като избяга и се скрие в тази стара къща.

— Само че този път е оставил зад себе си книга, за която е вярвал, че ще е предмет на разгорещено обсъждане сред лондонските литературни среди. Привлякъл е максимално внимание към нея, като е устроил публичен скандал на агентката си в препълнен ресторант и е отправил закана сам да се заеме с издаването й. Отива си у дома, разиграва шумно изнасяне от къщи пред Лионора и се промъква в дома на Талгарт Роуд. По-късно вечерта пуска своя съучастник без никакви съмнения, убеден, че са заедно в заговора.

След дълга пауза Робин изрече храбро (защото не беше свикнала да оспорва изводите на Страйк, а и до този момент те винаги бяха безпогрешни):

— Но ти нямаш ни най-малкото доказателство, че е имало съучастник, а да не говорим за… Искам да кажа… това е, чисто и просто… мнение.

Той започна да изтъква моменти, които вече бе изредил, но тя вдигна ръка и го спря.

— Чух те още първия път, но… ти правиш заключения от това, което са казали разни хора. Нямаш никакво… материално доказателство.

— Имам, разбира се — възрази Страйк. — „Bombyx Mori“.

— Това не е…

— Това е едничкото и най-съществено доказателство, с което разполагаме.

— Ти си този, който все ми казва „средства и възможност“ — отбеляза Робин. — Ти си този, който твърди, че мотивът не е…

— Не съм споменал и дума за мотив — напомни й Страйк. — Всъщност дори не съм сигурен какъв е мотивът, макар и да имам някои идеи. А ако искаш още материални доказателства, можеш да дойдеш и да ми помогнеш да ги получим сега.

Тя го изгледа, изпълнена с подозрение. През всичкото време, докато беше работила за него, никога не беше искал от нея да събира материални улики.

— Искам да дойдеш и да ми помогнеш да поговорим с Орландо Куин — каза той, като се надигна от канапето. — Не искам да го правя сам, тя е… доста мъчна е. Не харесва косата ми. Тя е в „Ладброук Гроув“, у съседката, така че по-добре да тръгваме веднага.

— За дъщерята с трудности в заучаването ли говориш? — попита озадачена Робин.

— Да — отвърна Страйк. — Тя има една плюшена маймуна, виси на врата й. Тъкмо ги видях струпани на купчина в „Хамлис“ — всъщност са торби за вещи. Наричат този артикул „Нахалната маймуна“.

Робин се бе втренчила в него, сякаш уплашена за здравия му разум.

— Когато се запознах с нея, маймуната беше увесена на шията й и момичето постоянно вадеше разни неща изневиделица — рисунки, цветни моливи и картичка, която бе грабнала от кухненската маса. Дадох си сметка, че ги е измъквала от торбата. Тя задига разни неща от хората — продължи Страйк. — Постоянно е влизала в кабинета на баща си, докато е бил жив. Давал й е листове, на които да рисува.