Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Защо тя не е приела да се откаже от Куин, когато сте го поискали от нея? — попита Страйк.

Страйк не виждаше причина да не отправи директна атака към човек, обявил личния си мотив за срещата им едва секунди след запознанството им.

— Въпросът не стоеше аз да искам от нея да се откаже от Куин — с все така отмерен ритъм отвърна Фанкорт, сякаш съобразяващ се с невидимия стенограф. — Обясних й, че не мога да остана в нейната агенция, докато той е там, и напуснах.

— Разбирам — промърмори Страйк, вече свикнал с цепенето на косъма на две. — Защо според вас ви е оставила да си тръгнете? Вие сте били по-едрата риба, нали?

— Според мен е справедливо да се каже, че аз бях баракуда, а Куин — рибка бодливка — подсмихна се Фанкорт. — Ала работата бе там, че Лиз спеше с Куин.

— Наистина ли? Не го знаех — отбеляза Страйк и щракна химикалката си.

— Когато Лиз пристигна в „Оксфорд“ — заразправя Фанкорт, — беше едра и яка мома, помагала на баща си да кастрира бикове и други подобни по фермите из Севера, с отчаяно желание да прави секс, само че нямаше големи кандидати за това. Беше ми хвърлила око, и то сериозно — бяхме партньори в семинара, а пикантните средновековни интриги могат твърде много да възбудят едно момиче — само че никога не проявих чак такъв алтруизъм, та да я лиша от девствеността й. Останахме си приятели — додаде Фанкорт — и когато основа агенцията си, запознах я с Куин, прословут с това, че не подбираше в сексуално отношение. И неизбежното се случи.

— Много интересно — коментира Страйк. — Това общоизвестно ли е?

— Съмнявам се — отвърна Фанкорт. — Куин вече беше женен за неговата… убийца, май така трябва да я наричаме вече — каза той замислено. — Във всеки случай „убийца“ надцаква „съпруга“ при дефиниране на близки отношения. А и Лиз вероятно го е заплашвала с тежки последствия, ако прояви обичайната си недискретност по повод креватните им развлечения, уповаваща се на несъществуващия шанс все пак да бъда убеден да спя с нея.

Страйк се запита дали това бе сляпа суета, обективен поглед върху фактите или смесица от двете.

— Гледаше ме с онези огромни кравешки очи, чакаше, надяваше се — сви уста Фанкорт, от което в изражението му проби жестокост. — След смъртта на Ели разбра, че това няма да се случи, дори след като бях съсипан от скръб. Предполагам, че й е било непосилно да си представи въздържание от секс десетилетия напред, така че подкрепи мъжа, който я обслужваше.

— Говорихте ли някога отново с Куин, след като напуснахте агенцията? — попита Страйк.

— През първите няколко години след смъртта на Ели той се изнизваше от всеки бар, където влизах аз — отговори Фанкорт. — След време започна да се осмелява да остане в същия ресторант, като ми хвърляше нервни погледи. Не, не мисля, че повече си проговорихме отново — подхвърли писателят, сякаш въпросът не представляваше интерес за него. — Ранили са ви в Афганистан, доколкото знам?

— Да — потвърди Страйк.

Детективът си каза, че може би този преднамерено фокусиран поглед действаше при жените. Може би Оуен Куин се бе втренчвал в Катрин Кент и Пипа Миджли със същия гладен вампирски взор, когато им беше казал, че се кани да ги опише в „Bombyx Mori“, и те са били възбудени и очаровани при мисълта, че част от тях завинаги ще се запази, претворена от перото на писателя…

— Как се случи? — попита Фанкорт с очи върху крака на Страйк.

— Самоделна бомба — отговори Страйк. — Ами къщата на Талгарт Роуд? С Куин сте били нейни съсобственици. Не ви ли се налагаше да комуникирате по този повод? Не се ли сблъскахте някога там?

— Никога.

— Не сте ли ходили да я наглеждате? Притежавали сте я в продължение на… колко…?

— Двайсет — двайсет и пет години, нещо такова — безразлично отвърна Фанкорт. — Не, не съм влизал там, след като Джо почина.

— Полицията вероятно ви е питала във връзка с жената, която мисли, че ви е видяла пред нея на осми ноември?

— Да — кратко отговори Фанкорт. — Сбъркала е.

Актьорът до тях съвсем се беше развихрил в шумния си монолог.

— … вече не бях на себе си, не виждах къде тичам, очите ми бяха пълни с пясък…

— Значи не сте ходили в къщата от осемдесет и шеста година?

— Не съм — нетърпеливо отсече Фанкорт. — Поначало нито Оуен, нито аз я искахме.

— Защо?

— Защото приятелят ни Джо умря там в особено окаяни обстоятелства. Мразеше болниците, отказваше лекарства. Когато вече изпадна в безсъзнание, жилището бе в отвратително състояние, а той, живото въплъщение на Аполон, се бе превърнал в торба кокали, кожата му… Беше грозен край, влошен още повече от Даниъл Ч…