Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Знам, знам… Но, все пак, все те търсят. А тия номера — специализираната прокуратура да се занимава с мошеници… Ние с истинските корумпирани и крадливи политици и бизнесмени не успяваме, та… Хем изтъркани трикове, хем някак си… Ниска топка, много ниска.

— Шефе, знаеш — пробвахме с някои политици…

Хамсиев отново въздъхна, чак вълнички потекоха под ризата му.

— Абе, с тях по-внимателно. Не знаеш кой кога ще ни потрябва. Че да вземе и излезе някой по-специален. Като оная Юлка…

Юлка беше политичка, която намери пазарната си ниша в бурната демагогия и популизма. Преди няколко години й подсказаха за готвена далавера около изборите. Тя я раздуха, вдигна се шум. Хванаха мошениците с надпечат — подготвени извън законово определената бройка бюлетини. И… Набързо заразтегляха нещата, медиите запреобръщаха фактите, накрая изкараха, че всичко било измислица. Но Юлката не пипнаха. От едно важно посолство новият генерал-губернатор нареди да я оставят на мира. И изобщо — да прикрият под чергата смрадта. Оказа се, че и Юлката, и мъжът й, били хора на сахибите. С далечна цел. Така че — позаметоха нещата, замацаха размазаното, на тълпата оставиха да предъвква празни приказки. А Юлката тръгна по стълбичката нагоре…

— Имаш ли някакви идеи? — попита безцелно Хамсиев. Знаеше си — Гошев е по изпълнението и преизпълнението, но все пак попита. Да го държи в разговора, да му даде основание да смята, че идеята ще е негова…

— Освен да арестуваме някои депутати… И хем има за какво…

Хамсиев махна пренебрежително с ръка.

— То, ако гледаме закона, заседанията им трябва да са в централния затвор… Но не — рано е. Обаче, това е идея. Трябва ни нещо, което да покаже, че пипаш здравата, че няма прошка никому…

Гошев се огледа и каза тихо:

— Министър? Господин Методиев дали ще…

Хамсиев се намръщи. Всяка сутрин проверяваха кабинета, оня дебил Цветков беше уж махнат от близкия кръг, но…

— Как така министър? Те са над закона! Нали помниш — дете уби и пак не го пипнахме… Не, не… Наистина, идеята ти е хубава, но не министър. Да покажем, че всичко виждаме, дори назад във времето, че забавяме, но не забравяме…

Гошев чак се изпоти.

— Шефе… Съдия? Оня, дето все дрънка? Или жена му?

— Добра насока… Но няма смисъл. Ще предизвикаме конституционна криза — все пак висш съдия е. А и с дрънкането си не вреди, дори помага — о’лабва напрежението… Нещо такова, но…

Гошев чак се изправи във фотьойла.

— Прокурор?

Хамсиев изсимулира замисленост. Тъкмо време да дооформи плана. Беше наясно какво се иска, но чакаше копоят да усети аромата на плячката.

— Това е идея… Ей, как ти хрумват… Прокурор… При това някои от висшите. Не от нашите, разбира се. Такъв — дето сме го поставили на трупчета…

Гошев беше готов. Откога носеше в главата си списъка на ненужните и вредните.

— Рошков? Каравелова? Аврамчев?

— Добре, добре… Вредни са, да. И много приказват, и претенции имат… Но ни трябва някой по-безопасен…

— Ярмуков? Минков? Ченгелова?

— Тези стават… Проучи ги, виж какви грехове имат, събери компроматите и докладвай. Лично проверявай — не можем да го поръчаме на сульовците…

Гошев действаше бързичко. Понякога дори припряно. За него не беше важно едно доказателство да е законно и валидно. Трябваше да има нещичко, както той определяше всякакви факти, намерения, слухове, намеци. А после от това нещичко се надуваше балона. Кога самият подследствен развиваше самопризнания, кога разследващите изграждаха грамадна, прекрасна, въздействаща кула. Най-често рухваща при първия повей на истината…

Но този път Гошев беше и бърз, и достатъчно убедителен.

Избра си Минков. Вичо Минков. Някога прокурор в Сандански, после в Бургас, накрая назначен във върховната прокуратура и сега занимаващ се с аналитична работа. Не разследваше, не преследваше — беше тих и кротък, изпълнителен. Но без оня възторг на ловджийското псе, който така привличаше управляващите. Не демонстрираше послушание — изпълняваше заповедите, обаче винаги ги искаше в писмен вид. Което, разбира се, беше опасно — де да знаеш как ще се обърне палачинката и подписът под някое нареждане какви бели може да докара.

Освен това, Минков избягваше шумните компании и общите веселби, не беше забелязан в някакви чисто човешки греховце. Ни любовници — или поне една, ни някакви вземания-давания с бизнесмени или фирми.

Което, естествено, не беше положителна черта. Методиев нямаше работа с прокурори — дори от върховната прокуратура, не го знаеше този кой е и какъв е, но и той не харесваше хора без някакви пороци. Трябваха му управляеми подчинени, трябваха му леко оцапани — а ако може и повече, които да държи здраво с компроматите.