Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Това изглежда впечатли Симеонов. Облегна се назад и започна отдалеч:

— Така е… И се чудя защо трябваше да викат допълнителни сили за това келеменце. Май свършихте командировката. Кога ще се връщате?

Казано честно, очаквах го. И бях готов.

— Абе, ние можем и сега да тръгваме. Но трябва шефът да се обади, да нареди. Нали знаеш — ред да се спазва. Обаче, ще използвам добре времето. Мисля, че най-рано утре ще дойде заповедта му, един ден за тръгване… Казано направо — под секрет, нали сме приятели… Мисля два дена да си починем тук. Реката, долче фар ниенте, без надзор от шефове…

Симеонов се усмихна. Чаровно. И това го умееше. Даваше сто точки аванс на всяка кобра в подготовката преди захапването.

— Прав си. Почивай се… Впрочем, защо си губиш времето тук? И с тия прашасали хартийки? Откога се мъча да въведа пълна компютризация, но нали знаеш — бавно, много бавно се придвижва модерното у нас. Особено в прованса…

Последното ме жегна. Ега ти селяндура от жълтите павета! София навремето имала пет хиляди жители, когато я направили столица. Три хиляди турци, 1 999 цигани и един българин, на когото викали бай Иван Циганина. А сега — всичките кореняци столичани. Макар най-много дядо му да е дошъл от някое далечно градче…

Но се направих, че не схващам и поклатих глава:

— Че си прав — прав си. Ама често компютризацията е вредна. Особено в нашата работа. Това хакерите знаеш ли какви ги могат? Целият архив, всичката документация ще е отворена за тях… Обаче, и за друго си прав…

Леко се прозинах, закрих уста с ръка, хлопнах последната папка.

— Кому да звънна, че да ги сдам? Ще отида да пийна кафе. Нещо ми се дреме. После ако няма задание специално за нас — ще дръпна два-три часа спане в мотела. Довечера ще поразпуснем, утре ще се оправяме, в другиден ще сме готови за прибиране. И, ако нямаш нищо против — утре ще докладвам на шефа, че фактически нещата приключват тук…

Той нямаше нищо против. Дори се разписа, че получава папките и сам — сам! — ги взе, за да върне в архива.

Излезе и в този момент телефонът ми звънна…

Здравчев. Като никога — бавно и отчетливо говорещ.

— Имаш ли свободно време? Да се видим на нашето място, а?

Защо пък не?

И отидох до площада с паметника. Класически провинциален площад, център на града. Няколко сгради в стила от 50-те години, няколко остъклени модерни кубчета, паметник, зелена площ, пешеходна зона, изнесени маси по парижки…

Видях го отдалеч. И той ме видя. А и двамата скучаещи пред една витрина младежи също. Очаквах ги. Вървяха след мен от управлението, тук внезапно изгубиха желание да бързат и се зазяпаха по интересните дамски парфюми.

По площада имаше доста хора. Но не забелязах от „специалните“, от „нашите“. Значи Здравчев беше без опашка. И, който ме е закачил — няма понятие къде са били хората ми. Само че сега вече му докладваха за срещата. Освен, ако младежът отляво не си говореше сам, а партньорът му се придвижваше почти умело към колегата.

Пресякох тревната площ, размахал ръце към Здравчев:

— Купи ли ги най-после? Ей, аман от вашите рибарски мании… Два часа за един спининг…

Той тръгна насреща ми и веднага се включи. Без да вика, но старателно повишил глас, рече ясно и разбрано за опъналия уши младеж:

— Бе, какво са два часа… Ама няма… Свършили ги, чакали нови от Букурещ. Обаче, ние сигурно ще сме заминали дотогава…

Тръгнахме към близкото кафене. И заехме първата маса до кашпите с цветята. Хем от едната страна ни закриваше върволицата минувачи, хем бяхме заели място, заобиколено от пиещи кафето си хора. Просто не оставаше празна маса, за да може някой да е наблизо и подслушва…

— Значи те охраняват — отбеляза Здравчев, без да обръща внимание на младежите, които се посуетиха, посуетиха, пък се разделиха и помолиха за места по далечните маси.

— Значи… Кажи бързо и не забравяй, че разказвам виц…

Той се засмя високо — майсторство, овладяно от всеки държавен служител като крайно необходимо средство при комуникация с шеф, обичащ да демонстрира колко е интересен и оригинален…

После се наведе към чашката с кафето:

— Анка е в редакцията. Усилено пише коментар. Как бързо и решително полицията е разкрила убиеца. И се чуди кога ще ни предадат тоя Норди. От нея нищо няма да излезе — медиите в града са малко и малки. А собствениците им са всичко друго, но не и издатели. Търговци. Продават това, което публиката иска и харесва. И което е безопасно за бизнеса. Разкрития, разобличения, граждански позиции — това тук не го искай…