Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Не попитах, но бях готов да се обзаложа, че и те са от този отдел. На Симеонов. Моят любезен колега от студентските години…

— Хубаво, де — попита Василев. — Защо му трябва на Симеонов да те следи? Защо желаят да знаят къде ходим, с кого се срещаме? Нали могат да поискат рапорт за свършената работа, защо трябва да ни унизяват със следене?

А рапорт поискаха. Когато влязох в управлението, дежурният ми предаде молбата на Симеонов да му се обадя. Той пък отпрати набързо някакъв униформен и каза:

— Извинявай, но потънахме в работата и забравих за теб. Пък началството се сетило, та искат да им докладвам. Можеш ли написа рапорт — какво правихте, с кого беседвахте, какви резултати постигнахте…

— Няма проблем — казах спокойно. — Макар вие вече май да сте разкрили престъплението, и ние доста потичахме. Е, не мога да кажа, че много сме постигнали… Даже, честно — посъбрахме информация, но май все излишна. Милчев беше при свои роднини и научил някои битови подробности за тоя… Как беше?

— Нордкьопинг…

— Да, бе — докато се сетя… Василев и Здравчев пообиколиха медиите, но май и вие сте били там. Все за вас споменавали. Аз пък търсех един бивш познат, арестувал съм го навремето в Пловдив, ама се оказа, че пак го прибрали. С две думи — да не ти губя времето, ще имаш след час доклада ми…

— Хайде, хайде — каза Симеонов и стана. — Я дай да ударим по едно. Доклада ще дадеш утре по обяд. Почивай си, нали ти казах — утре сигурно ще се разберат за вас, в другиден ще си заминете. Но нека има още малко документи в папките. Да покажем колко сме работили. Пък и вие да има какво да отчетете…

Мил и грижовен човек… Направо да се размажеш като масло на слънце… И честно да му напишеш всичко, което си правил — включително с кого си разговарял под секрет, на какви теми, какво си чул… Пък за Шишков и групата му — най-напред…

Ударихме длани и заминах. Даже го попитах кой ресторант ми препоръчва, че сме гладни, пък не познаваме града. Разбира се — „Дунавски вълни“. До сами управлението. Пое ангажимента да се обади на управителя и ни осигурят отделно сепаре. Предполагам — с добър изглед към залата, добро възприемане на музиката и добра акустика, та разговорите ни да са лесноразбираеми…

И се постарахме. Какви вицове, какви намеци, какви смехове… Дано сме ги развличали. Поне час въртяхме тая програма. А и ние си отдъхвахме. Защото после ни чакаше много, много работа.

Василев отиде до тоалетната и не се върна. Здравчев и Милчев излязоха на свеж въздух и изчезнаха. Аз спокойно се разплатих, сетне минах през официалния вход, намигнах на младежите отпред и… И седнах в появилата се внезапно кола. Странна кола — лъскава, хубава, банална като марка. Отличаваща се, обаче, с безгрижието и нехайството на водача — номерата й бяха зацапани.

И, както спря внезапно пред мен, така и тръгна рязко, зави зад ъгъла, после зад следващия.

Просто изчезнах. На Симеонов нямаше какво да разправям — картите вече бяха открити, надали щеше да ме пита за тия маневри.

Фюри ме погледна, вземайки рязко следващия завой:

— И сега, шефе?

— Знаеш… А колата?

— О, тя е на един румънец. Чака я и веднага тръгва през Гюргево към едно малко градче към Букурещ. Там я разглобяват на части…

— Ясно, де. Аз само попитах ще изчезне ли. Подробностите не ме интересуват.

— То и да я запомнят, номерата са румънски, при това стари. Няма вече тая регистрация, шефе…

— Кажи сега за Шишков?

Фюри направи пореден завой, спря и излезе от колата. Някакъв висок слаб мъж зае мястото му и хлопна вратата след мен. Изгледахме отдалечаващите се стопове.

— Шефе, Нордито се прибрал оная вечер бая наквасен. И се разплакал пред баба си. Казал, че му писнало Шишкото да го заблуждава, че ще го прави циганин-полицай. Сега му искал да стресне една дамичка, ама на момчето не му се щяло. Малко е улав, казах ти, обаче усеща, че си играят с него. И на сутринта излязъл и не се върнал…

Замислих се.

— Губи му се един ден. Къде ли е бил?

— До обяд зная. При Мама Фата. Наша е, от махалата. Грамада. Едно време беше много хубава и търсена. И аз на нея съм се учил. После трупна килограми, ама пак момчета ходят при нея. Специалистка ти казвам…

— И?

— Мама Фата вика, че Нордито е откачил. Дал й цяла стотачка и като я почнал…

— Какво?

— Не, не — не я оправял нормално. Мятал се на гърба й, атакувал я отзад, опитвал се да я събори на пода…

— Тя му позволила?