Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Е, какъв по-голям стимул за любопитния…

Тримата ме видяха и тръгнаха насреща ми.

— Успяхте ли да се поизмиете? Преоблякохте ли се? — попитах ги вместо поздрав…

Загледаха ме учудени, но заедно поклатиха глави отрицателно. Здравчев се обади:

— Време нямахме. Кога по-напред — идваме и ти пристигаш.

— Това е хубаво — казах аз и се засмях. — Захилете се, де… Какъв виц ви казах…

Разсмяха се като скърцащи в бурята стари дървета. Добре, че отдалеч звукът не се чуваше, а изгледът на няколко смеещи се мъже подсказваше едно: ведро настроение, вицове, закачки, нищо сериозно. За да увелича кефа на наблюдателите, с ръце очертах женска фигура. При това с такива гърди, че неминуемо щеше да пада напред на всяка крачка. После вдигнах ръка с четири разперени пръста…

— Ей, ама ти се увличаш — каза Здравчев, наистина разсмял се.

— Нали заблуждава противника — блесна с белите си зъби Василев. — Можеше и един пръст да е. Даже свит…

Спазвайки субординацията, Милчев се сдържаше, ама сега и той се разхили…

— Така — казах. — Заблудихме ги. И тия младите, и ония на басейна. Не гледай! — изсъсках към Милчев. — Един на кулата, един отсреща. Явно младите са за отвличане на вниманието.

— Въпросът е — защо? — каза сериозно Здравчев, после пак се разсмя. С малко зор, но почти естествено.

— И аз се питам… Сега — бързичко. Милчев, отиваш в гаража. От тук, от там, заобиколно, но искам вътрешна информация за сержант Шишков. Каквото успееш… Здравчев, Василев — същата цел, но при вашите хора. Аз отивам в управлението, ще дремя там и пътем, така — на сън, ще поговоря с някои хора.

— После? — попита Здравчев и пак се разсмя.

— После сме на вечеря. Ще се видим при фонтана, а там ще си изберем заведение. Като за нас…

Потупахме се по раменете и се разделихме. Който — накъдето.

С което затруднихме наблюдателите. И те избраха логичното — тръгнаха и четиримата подире ми…

Пък нямаше защо. Тъй като ги отведох до управлението. Където спрях пред входа, смесих се с групичката пушачи, излезли за поредна глътка животворящ чист цигарен дим, разказах един виц, изслушах още два, небрежно подметнах реплика за демонстриращите коремно благополучие полицаи, весело приех няколко случки с някои местни забележителности под пагон, внимателно заделих в секретния ъгъл на мозъка две истории за сержант Шишков, старателно отделих от по-нататъшните откъслечни разговори по двойки и тройки няколко вметвания за него…

Информация в малкия град има много. За всекиго. И това, което всички знаят, и това, което обектът се е опитвал да скрие, и това, което е просто невъзможно, обаче за разговарящите е реално, тъй като са убедени, че не се е случило само защото не се е случило, но би могло да бъде…

Полицай. От ония, които в един момент напълниха службите. Опитните професионалисти или се пенсионираха, или намериха по-добре платена работа, или напуснаха страната. Тогава нахлу млада вълна. Някои с желание, други с определена материална цел, трети нямаше къде другаде да наместят некадърността и амбициите си. От които е и Шишков. Вече със солиден стаж, с нищо не изпъкнал, подозиран за доста неща, но без да остави следа. Идеален за началниците си — изпълнителен, не прехвърлящ мярката — нито в старанието, нито в рушветите, нито в мързела. Умее да приема каквото трябва и да го дели, с когото се налага. Без да проявява алчност или селяндурски тарикатлък.

Поради което сега бил в специалната група на заместник-началника Симеонов…

Симеонов?

Трепнах. Добре чух — Симеонов. Небрежно подхвърляне на реплика, малко смях и… От началото на годината Симеонов оглавявал специална група за борба с престъпността. Битовата — за организираната си има други служби. Проучвали, съставяли досиета, разработвали програми… И сред хората, натоварени с този — наистина — интелектуален труд, бил Шишков. Шишков, за когото някой спомена, че бил неограничено ограничен…

Но пък явно изпълнителен, щом му дали даже отделен кабинет в управлението. Близо до нашето складче, при това…

Интересно, интересно…

В това време двамата младежи пушеха усилено на отсрещния тротоар и старателно не гледаха към нас. Толкова старателно, че не можех да не ги забележа и да не попитам какви са тия странните там…

— Е нали ти споменахме за групата на Симеонов? Млади кадри, обучават се при него…

Така, така… А по-възрастните? Видях и тях — заобиколиха главния вход, минаха към паспортната служба, която, разбира се, беше почти отделена от управлението. Почти — тъй като със сигурност имаше вътрешни връзки. Няма да оставят служителите там при всеки нужен случай да заобикалят сградата, я…