Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Работим ние, работим… Ако те изтеглим горе, ще видиш какъв замах е…

Ако… Намек, обещание, предложение… Или просто инстинктивно мятане на въдичката — не съм чак толкова важна персона, някакъв си провинциален криминалист… Но за всеки случай — така, да имам едно на ум. И, ако се наложи, да подкрепя групичката му…

— А, главният идва — посочи той към изтърколващият се като бременна слоница по коридора прокурор. — В залата ще е, ела и ти…

Защо да не отида?

Учтиво се дръпнах към стената. Главният заемаше половината коридор — а той не беше тесен, но край него все пак успяваха да се въртят рибките му пилоти. И показно-послушно да обслужват нуждата му от респект и почитание.

— Прокуле, — рече той тъкмо пред мен — тая папка не ми харесва. Черна папка на тъмната покривка… Не подхожда, бе човеко! Веднага я смени…

До него ситнеше дребно получовече, опитващо се да заема нужната на господаря му поза. То в движение измъкна от чантата яркочервена папка:

— Тази?

Главният снизходително кимна и оня веднага започна — в крачка! — да вади листове от едната и ги реди в другата папка.

— Страхотен чиновник! — казах на Симеонов, когато свитата отмина.

— Прокула ли?

— Така се казва?

— Не, така му казват. Като древен римски правист, успявал и съдебни дела да гледа, и на императора да служи. Този е по̀ майстор в слугинажа. И шпионажа… — погледна ме, за да се увери, че съм разбрал и ще внимавам какво говоря пред Прокул. За да не го чуя от някой шеф после…

Не ме попитаха нищо, но по очите им виждах, че едва се сдържат. Все пак дисциплината надделя. Пък и си знаеха — аз сам ще кажа всичко, което трябва да знаят. Все пак заедно работим, една задача имаме, една цел гоним… Или вятъра…

Беше утрин, беше хладно, беше спокоен час. Нямаше ги някогашните потоци от хора, запътили се към работните си места. Може да се каже, че движението едва църцореше и през градинката минаваха по един, по двама щастливците, все още имащи работа.

Кафеджийката беше на мястото си, дори внимаваше да не изгори поръчаните сандвичи. А кафето димеше в чашките ни. За цигари не говоря. Пушеше само Василев. А на нас тримата занаятът ни носеше достатъчно отрови, че да добавяме върху им и аромат…

— Такаааа… — казах аз и се облегнах рисковано върху скрибуцащата облегалка. — Нощес имаше пресконференция…

Разказах им всичко. Или почти всичко — за поучителното слово на главния прокурор, за хвалбите на вътрешния министър, за сдържаността на шефа на местната полиция, за въпросите на допуснатите журналисти, на които бяха дадени пълни и разлети като пролетна вода нищо съществено не казващи отговори…

— На практика може да се приеме, че случаят е решен. Норди е открит във Франция, смята се, че до седмица или десет дни ще бъде екстрадиран тук…

— И ще заговори съвестта му, та ще се обеси… — мрачно каза Здравчев.

— Ако тя е глухоняма — ще й помогнат — добави Василев, от когото не очаквах подобна черна ирония…

— Е, нали вече е доказано участието му — метнах масло в огъня. — Всичко е наред. Взели негови дрехи от дома на баба му, ДНК-то съвпаднало с това върху жертвата…

Василев — сухият службаш Василев, се изплю грубо през рамо.

— Нима някой ще повярва, че е така? Взели дрехи… Ами ако ги е давал някому и чуждо ДНК е в лабораторията? И как успяха за няколко часа? Помните ли как намериха преди две ли, три ли години едни убити братя? Че то не месеци — май година мина, докато излязат резултатите… И то в чужди лаборатории ги пращаха. За по-сигурно и по-солидно…

Кафеджийката донесе кутия с осем сандвича. Шунка, кашкавал, краставички, доматчета. Подадох й двайсетачка, Василев ми бутна ръката и плати. Толкова го бяха вбесили…

— Ама ти май се ядоса — рече Здравчев примиренчески.

— Виж сега — Василев даже се надигна. — Аз си зная едно — на служба съм, не искам проблеми, чужди кахъри не ме вълнуват… Ама тия ме вземат за идиот… Добре де — не знаят кой е убиецът. Може цигането да е. А може и друг… Но да ми пробутват приказки, дето дори професионалистките от медиите ще погледнат със съмнение…

— Ти за тях не се кахъри. Журналистите са професионалисти. Пък професионалистки наричат… Знаеш кои… — казах.

Василев мрачно се изсмя. Милчев мълчеше. Здравчев откровено се наслаждаваше на пробуждането на колегата.

После Василев захапа сандвича и с пълна уста промърмори:

— Те така сме — с пълна уста не можеш да говориш…

Станал и философ, рекох си. Но се порадвах — сухарчето май се очовечаваше.