Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Погледна с очакване Лилия… Момичето… Но тя се бавеше. Мончо я разбираше — никому не се иска да излезе от сценария. Обаче, правилата са си правила… А и той закъсняваше. Затова бързо влезе в банята, изми се щателно, кимна радостно, когато чу щракването на входната врата — разумът в Лилия или Мила е надделял, професионализмът е изблъскал другите чувства…

Тъкмо в тоя момент телефонът иззвъня. Крис. Бързо и стегнато се договориха — с частния му самолет излитат за Акапулко, Хилда ще му даде флашка с документи, оръжие ще получат в Мексико, ще го осигури сеньор Компрене…

А вратата пак щракна…

Мончо надникна и изненадан излезе в хола. Подпряла вратата, дишаща буреносно, красавицата го гледаше с огромните си очи на сърна…

— Страх ме е…

И Мончо се предаде. Тая неповторима нощ, тия очи, тия гърди…

— Остани в апартамента — каза той. — Аз ще измисля нещо…

Пред асансьора нямаше никого. Мончо зачака. Трябваше да се появи някоя жена, трябваше… Е, няма да е… Хубавицата, чието име не помни, но в сценария ще има малка поправка…

И жената се появи. Руса, синеоко, но доста старичка — може би наближаваше четиридесетте. Мончо й отвори вратата, тя се загледа в него, кимна, автоматично стъпи напред… И гласът й заглъхна нейде надолу по шахтата…

— Пак ли?! — възкликна единият от сценаристите. Другият вдигна рамене:

— Аз го очаквах. Напоследък започна да се взема на сериозно. И вече се изживява като единствен и неповторим…

Телефонът на масичката иззвъня. Първият взе слушалката…

— Да… Да… — после я подаде на втория. — Продуцентът е…

И разговорът на втория беше кратък. Никакви толерирания, никакви предупреждения. Животът си има правила. Та…

— Ясно, шефе — каза сценаристът и погледна към колегата си. — Дай днешния сценарий. Ще поправяме в движение…

А в това време Хилда подаде на Мончо флашката. Той мълчеше, потъващ бавно и безвъзвратно в големите й красиви очи, опитващ се да задържи погледа си върху огромния бюст и прекрасните крака едновременно…

Сетне отиде до лимузината, метна се юнашки в нея — скок, който би му донесъл златен медал на олимпиадата, но засега само възхитения поглед на Хилда…

След двайсетина минути беше на летището. Очакваше го малък, красив самолет. А вътре — удобни кресла, усмнихната стюардеса с чаша уиски, с леко разкопчана униформа, подсказваща за извънредни наслади.

Самолетът се издигна. Мончо посегна към задната седалка, за да вземе куфарчето и нещо се приплъзна към пода на самолета. Наведе се. Сценария? Че защо му е? Вече го беше научил?

Отвори отново на финала…

„Към самолета скрито се промъква Едноокия Джим от бандата на Сивия Тео. Изважда от чантата си малък пакет и го залепва под лявото крило…“

Нямаше нужда да се напрягам — от лежанката се виждаха добре двата големи екрана, а върху тях ясната картина отвън. Да, от известно време образите не бяха много чисти, но затова бях монтирал върху камерите специални лещи за корекция.

Наоколо беше чисто, небето светло, картината красива.

Голям парк, зелени площи, къдрави храстчета, стройни дървета. И много хора…

Които в случая не ме интересуваха. Бях дошъл да си почина. И, разбира се, да дам на корпуса отдих след напрегнатия ден.

Нямаше нужда да се напрягам — автоматизираната система за специално наблюдение действаше засега безупречно. Затова се бях опнал на лежанката и през ума ми минаваха планове за вечерта. Разбира се, трябваше да заредя машината. После да намеря време за почистване на устройствата й, за изхвърляне на остатъците от горивото, за хигиенизация на целия корпус.

А след това — с излъскана външност, добре опакована в красиви платове, можеше да потърся подходящата дама. Естествено — нов модел, модерен, привличащ окото, управляван от съответния тип хубавица.

Както и стана. Подготвих машината, заредих добре резервоарите. Е, на уговореното място предлагаха всякакви горива, но добре помнех как съм прекалявал с мощността му и после колко труд е бил нужен за изчистване на двигателя и цялата зона около му…

А и дамата с хубавата машина се появи. Процедурата стана класическа — известно съперничество, сравнения, после опити за надделяване и…

И в светлия приятен гараж на дамата паркирахме двата апарата един до друг. Корпусите се сляха, всяка част зае съответното си място, скърцане, триене…

Финалът беше класически — моят апарат метна върху корпуса защитните покривала, аз поех лично управлението и, хвърляйки последен поглед върху корпуса на нейната машина, опънал се сладко в гаража, поех по моя път.