Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Или се пазари! — намеси се в разговора Софрониевата снаха Марта, при което Аница прихна да се смее и прибави: — Този скопен петел на мъжко или на женско дърво е печен?

— Не искам, майко, да ме жените така със скопен петел.

— А знаеш ли как съм се женила аз? Една нощ се ухапах за езика. Втората нощ пак, стана ми рана на езика. Питам се аз какво ли говоря нощем, та се хапя за езика? Прехвърлям наум всички думи, които знам, и — намирам! Намирам единствената дума, която отговаря на онази рана на езика като кания на сабя. Триест! — викнах и долетях с първия файтон право тук и право в прегръдката на Харалампи Опуйич. Като че днес е било. Запознах се с него на една забава и искам да танцуваме. А момичетата ми казват, че е зает. — Как така зает? — питам аз, а те се смеят и ме отвеждат при едно прозорче, като ми казват да погледна. Поглеждам аз, а там затворили в стаята Харалампи с жива мечка и като я уби той с ножа, мечката от болка го напика целия. Много се смеехме и много се обичахме и същата 1789 г., в най-голямата зима, те родих тебе, Софроний. Такива ми ти работи… Яж, соколе мой, яж и не се тревожи. Колкото по-бързи са зъбите, толкова по-бързи са и ушите. А какво ще правиш не казвай на мен, ами на сестра си Йована. Аз пека вече сватбените баници. Тупат под пръстите като барабаните на баща ти. Вътре по два жълтъка трептят като две цицки, а като отхапеш, дишат!.. Наздраве!

Тази вечер Софроний влезе сам в стаята си и си легна, без да пали светлина. На стената до иконата и огледалото стоеше онази овална картина в златна рамка с кадифената завеса, но сега на нея се забелязваше красив женски портрет до кръста, така умело изработен, че изглеждаше като жив. В русата коса блещукаше златен прах, а гърдите бяха разголени по най-новата мода и само ги покриваше прозрачен воал. Виждаше се, че зърната са начервени, също както и устата. Всичко изглеждаше толкова живо, че Софроний приближи и в съмнението си протегна ръка към изрисуваните зърна. И в здрача изведнъж го плеснаха през пръстите.

— Не пипай! — каза портретът. — Аз съм сестра ти Йована, а това не е картина, ами прозорецът на стаята ми. А на тебе, господин брате, благодаря за всичко, което ми даде и не ми даде. Аз държа в душата си земен слуга — своето тяло. И то ме слуша. Виж колко е покорно…

И Йована облегна лакът на своя прозорец и заплака.

— А когато, господин брате, ми се ядосаш и ме затрупаш с годините като с камъни, отгоре, от Амперейското небе на небесното течение, където прелитат птиците, Девицата ще заплаче за мен. И като вземе мляко в двете си стъкленици и запали пламък в кандилото си, с черна виолетка под роклята, тя ще тръгне, пристъпвайки бавно към своя жених на среща, на уговорка. И всичко ще й служи покорно: и стъклениците, и кандилата, и цветето, и тя ще има своя земен слуга — тялото си. И така ще се срещнат помежду си Милостта и Истината. А аз не мога да се обърна нито към нея, нито към тебе.

Тогава Йована заплака още по-силно на прозорчето си. Софроний дойде при нея, почна да я гали, а тя докосна косата му и каза:

— Много си обрасъл. Ела да те подстрижа.

И го промъкна през прозореца. Софроний седна сред стаята, сестра му сложи едно глинено гърне в скута, взе нож от полицата, наостри го във вилица, дойде при брат си, сложи ножа в зъбите и почна да го реши с вилицата. Като го среса, му намъкна гърнето на главата и взе да го стриже около гърнето като овца. Тогава на ръката му капна една капка.

— Дъжд ли е това?

— Да, дъжд.

— Не, не е дъжд, ти плачеш. Толкова ли го обичаш онзи?

— Виждам, брате, че няма да родиш душа от тялото. Изглежда, душите ни не са от същите земни родители като краката, не са произлезли от Харалампи и Параскева, а извират от други кладенци и вървят през живота всяка след своята вълна, и търсят ушите си, и брат и сестра не се чуват, и душите ни не са роднини, както са ръцете ни. Откъде е дошла твоята душа? Насън създават цвят, а никнат тръни. А онзи, когото чакам, е тих на глас и скъперник на истината.

— Сигурно има глава като крина и вашият ум — ядоса се Софроний и свали гърнето. — Кой е той?

— Мой брат по душа и мъж по отношение на тялото. Казва се Пан Тенецки, от Земун е. Още не съм го опознала хубаво. Знам само, че съществува, и сън не ме хваща от будната му хубост… Нощес ще дойде да ме види. А ти кротувай, да не те порежа.

И Йована отново намъкна гърнето на главата на брат си и продължи да го стриже.

— Той ще дойде през твоята стая. Нали няма да ни издадеш? — попита.