Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Няма — каза Софроний и реши да заспи, щом си легне. Но някъде около полунощ за негова изненада през стаята му премина мъж с австрийска офицерска куртка и веднага след това се чу шепот, който идваше от прозореца със златна рамка. Женски глас, гласът на Софрониевата сестра, каза:

— Уплашихте ме. Човек може да заспи и като плаче…

— Защо си плакала?

— Този, когото ми предлагат, е стар, а аз не съм — как да се омъжа за него? Ако беше тук баща ми, щеше да ме отбрани от майка ми. Той ме обича. А вие? Дайте ми съвет какво да правя.

— Няма.

— Защо? — отвърна умоляващо женският глас в мрака.

— Защото съвет няма. Всеки трябва като червея да изяде своя път пред себе си.

— Значи няма помощ.

— Кой говори за помощ? Помощта, която мога да ти предложа аз, съществува. Тя е бърза и ползотворна, но не зная дали би ти допаднала.

— Защо не?

— Защото е от този вид помощ, която после не може да се поправи.

— Какво мислите?

— Нищо не мисля. Моята помощ не е да мисля, а да извърша нещо.

В този миг Софроний чу как тежък мъжки колан падна на земята, издрънчавайки като верига.

— Направете тогава нещо, за Бога, докато не е късно! Спасете ме! — подхвана шепота си женското гласче.

— Не смея.

— Защо?

— Ще викаш.

— Ще викам ли? Защо да викам? Ако тази уста е няма, и твоята любов ще е глуха.

— Казва се: приеми моята кръв и моето тяло и аз ще се пожертвам за тебе и ще те изкупя. Само ми имай вяра. Но ти не вярваш, че това боли.

— Какво боли?

— Моята помощ. Поне първия път… Копчетата на ризата ти могат ли да се откопчеят с език?

— Защо да се откопчават с език?

— Защото, докато са закопчани, не мога да ти помогна.

В този миг Софроний Опуйич почна да се облича безшумно. Докато си обуваше ботушите, чу последните думи на сестра си; шепот, който нито веднъж не се превърна в писък:

— Помощ! Насилник! Ох, господине, не ми правете това, моля ви! Помощ! Тежък си, слез, не мога да дишам, защо си ме притиснал толкова… Бодеш, недей тук, гъделичка ме… ама че си космат, какво правиш? Ще ме задавиш с плюнка, махни се, в устата ми тече… Ще отхапеш това, недей! Стягаш ме… На помощ, убиец!.. Това не са ли кръв и плът?… Ох, господине, не ми правете това… правете… правете. Ох, господине, моля ви.

Знаменосецът Софроний Опуйич се измъкна тихо като крадец от родната си къща. В преддверието гореше свещ, забодена в пъпа на малко хлебче, а в сребърна табла имаше великденски яйца. Той взе едно шарено яйце, голямо, сякаш беше от петел, оседла бързешком коня си и в парадна униформа на френската конница се спусна право към Петрината къща. Събуди я, даде и яйцето, каза, че е дошъл да се сбогува, и я попита:

— Кажи ми какви връзки имаме ние, Опуйичи, с Тенецки от Земун?

— Нима не знаеш? Това е почнало още в предишната война и в миналия век. В онази 1797 година, когато пропадна Венецианската държава. Баща ти и Пахомий Тенецки, баща на този Пан Тенецки, който сега поваля сестра ти, се срещнали.

— И какви отношения са това?

Петра го целуна за раздяла и в целувката му каза с ням шепот, уста в уста:

— По-лоши не могат да бъдат.

Софроний яздеше на северозапад и усещаше, че има посещение. Някакъв малък глад се виеше под сърцето му като неутолено желание или това беше някаква слаба болка, която цвилеше в него като глад.

Пахомий Тенецки беше от онези Тенецки, които в две поколения бяха дали двама големи художници, от онези Тенецки, които знаеха, че у Веласкес могат да се различат 27 черни цвята. В Земун дошли през 1785-а Георги Тенецки да нарисува портрети на известните карамати. Пахомий Тенецки, от страничния клон на семейството, беше по майка наполовина поляк. И вероятно от нея имаше дарбата си за музика. Въпреки че бе наследил леярницата на камбани в Земун, той отиде на драго сърце в Буда да учи за музикант.

Още като дете, т. е. по времето, когато в сънищата му още е нямало мъртви, Тенецки взел необикновено решение. Свиреше много добре на кларнет и радостта от този инструмент в един момент му отвори такъв глад за живот, че реши, за собствена изненада, да живее дълго, колкото е възможно по-дълго. Както се казва, завинаги и един ден повече. Не знаеше по какъв начин се постига това, никой не можеше да му открие тайната, но Пахомий почувства пълна решимост и необуздано желание да постигне всичко това. Питаше се първо тялото ли изчезва или душата. Но чу, че онова „завинаги“ от познатото изречение се отнася за душата, а онова „ден повече“ за тялото. При това — му каза един свещеник — по-леко е да загубиш онова „завинаги“, отколкото „един ден повече“ при тази сложна аритметика, която толкова го занимаваше сега.