Милорад Павич - Последна любов в Цариград

На Великден 1813 г. знаменосецът Софроний Опуйич беше изпратен в Главния щаб на своята военна част по поверителна военна работа. Пътят му минаваше през Триест и най-сетне Софроний след толкова години отново видя червената земя, рижия добитък с лъскави топки на рогата, вдъхна горчивия вятър от морето и пренощува в бащината си къща, без да успее същата вечер да види майка си.

В заспалия палат го посрещна хубавица със скъпоценен камък на зъба, с много сребърен прах по черната коса и с изкуствена бенка между гърдите.

„Тази ще е винаги на 17 години“ — помисли Софроний, а тя каза, че се нарича Петра Алауп, че му се пада нещо като леля и че госпожа Параскева, майка му, я е задължила да го настани за отдих. Въведе го в стая, на чиято стена висяха икона, огледало и картина в овална златна рамка. Опуйич забеляза учуден, че на картината е изобразена само една кадифена завеса. Петра обърна огледалото към стената да не привлича насекоми и без да пита нещо, помогна на младия Опуйич да се съблече, полагайки го в леглото, както се полага дете. Като видя единайсетия му пръст така изправен, тя забеляза:

— Госпожа Параскева казва, че не можеш да идеш такъв утре в църква.

После седна под лампата и взе да плете.

— Гладен ли си? — попита го тя, усмихвайки се в плетката си. Опуйич се засмя и каза:

— Имам името на риба. Трябва ми още рибата и ще съм сит. Но това не е за всеки.

— Виж го ти! — отвърна Петра. — Сега дава мило и драго, за да получи, а щом получи, тозчас ще заспи връз теб и ще ти напълни устата със слюнка от кой знае какъв мръсен сън, в който му дават това, което наяве не биха му дали. Едва можеш да се измъкнеш изпод него. Ето ти кълбенце, дръж го, докато заспиш. Внимавай само да не скъсаш конеца. Ако се скъса, отиде, та се не видя този, за когото плета.

— А какво плетеш?

— Събрах коса и плета нахуйник.

— Кому?

— Сигурно не на теб, щом не съм ти взела мярка.

В този миг Петра спря да плете и допря добре гледаната си ръка до гърдите.

— Горко ми — прошепна.

— Какво ти е?

— Имам посещение.

— Какво посещение?

— Някаква малка болка под сърцето, която плаче като малък глад. Или по-добре имам малък глад, който се тревожи за болката.

— Бих казал, че преди това си имала посещение, а тази болка и глад на дъното на душата обикновено си идват сами след посещението. Не съм аз онзи, който носи бяла брада в черната. Знам аз в коя чаша не се долива.

— Горко ми!? В коя?

— В пълната, много добре знаеш.

— Нищо не знаеш ти. Умът ти работи само на приказка. Знаеш ли колко са пренощували под тази коса?

— Не знам.

— И аз не знам. Само знам, че съм родена с този глад.

При тези думи Петра отиде при прозореца и избра от саксията стрък бодлива трева, сложи я в уста, завърза я на възел с езика си и показа възела на Софроний.

— Край! Вече не боли… А ти? Бих казала, че още не си опитвал женски хляб. Нали? Не си ли прогледнал с третото око? Хайде де, не бой се. И спрелият часовник минава през точно време. Ще те науча как се моли на четири ръце, ако ми отгатнеш нещо.

— Какво?

— Познай как се казва лявата ми гръд.

— Не знам.

— А дясната?

— Знам! — Знаменосецът Опуйич прошепна нещо в мрака.

— Позна! — закиска се Петра, свали китарата от стената и му я подаде.

— Не умея да свиря.

— Аз не те и карам. Хвърли сребърник и влизай.

Тогава Софроний реши да изиграе последната си карта. И той сложи ръка под гърдите и заохка.

— Какво ти е? Да нямаш посещение и ти? Малка болка под сърцето, която плаче като малък глад?

— Не е това.

— Ами какво е?

— Нямам сребърник.

— Пинтийо — каза Петра, обърна огледалото към стаята, а иконата към стената и легна в постелята на Софроний. На всяка гръд имаше нещо като малка крушка.

— Ако ти нямаш сребърник, има майка ти — каза му с ням шепот устни в устни.

— Пили, пили, хубави мои, бъдете умни и не вярвайте на всеки вятър!

С тези думи в срядата на свети Мартин изповедник някой събуди младия поручик Опуйич в къщата му, в Триест.

— Пили, пили, хубави мои — говореше дълбок глас, като да излизаше от вулва, — нека е свещникът ви единствен сред хиляди! Вълците и борени овце ядат. Пили, пили, хубави мои! Да не преминете на тъжната страна, на черното рамо, от брега на плодородието и мярата на брега на пясъка и вятъра, където всяка тежест и стойност изчезва като цената на шапка без глава. Пазете ми се и от другата страна! Да не мине на ваша страна онзи мой син харамия, комуто между очите расте тъмнина, а между зъбите целувки. И обрив не се хваща там, където той ще ви хване… Пили, пили, хубави мои…