Милорад Павич: Последна любов в Цариград

— Убива.

— Така си и мислех. Ти ще криеш и носиш под сърцето си с години нещо велико, някакъв сън, някаква тайна или такова голямо желание, че под него вече ти се подгъва десният крак. Много ще пътуваш заради това желание, за този глад, който прилича на болка, ще бродиш по пътищата за своята болка, която този глад гони по света. И ще се бориш години с нея. Тайно и сам. Защото такива като тебе не се търпят помежду си. Няма да имаш приятели… И затова няма да знаеш кой си.

— Много добре знам кой съм и какво съм — прекъсна я тук поручикът, — аз съм онзи, комуто другите плюят в дланта, докато работи, и в чинията, докато яде. Гълтач на ножове и мрак, аз скачам от луд камък на луд камък, а камъкът ми не мисли добро на крака. В единия джоб ми расте жито, а в другия — трева, нося си душата в носа, а ме учат да кихам. Баща ми разведрява и заоблачава, а на мен ми пада дъжд в чинията и сняг в леглото. Аз съм онзи, който се реши с вилица, онзи, който сади ножове и отглежда зъби, защото лъжиците ми не растат, докато ям… Не ми трябва на мен твоята саката приказка.

— А какво ти трябва, соколе мой?

— Това твоето е мъжки разказ. Чувал съм го вече по манастирите. Какво става с женския дял от разказа? Ще ми кажеш ли къде е мястото на жените в тази твоя манастирска или каквато искаш подредба? Забрави ли жените? Или това е подредба само за мъже? Искам да знам коя е майка ми, кои са сестрите ми, коя ще ми бъде дъщеря.

— Това няма аз да ти кажа. На този въпрос отговора ще ти даде някой, който е „трета обувка“.

— Какво е това „трета обувка“?

— Това е жена от двата пола.

— Как така? — почуди се поручикът.

— Мъжете имат само един пол. Жените — два. А от третата обувка се пази!

В този миг под сърцето на младия Опуйич отново се яви онзи малък глад, който мълчи в душата като болка. Той се почувства в градината като окаден, като в църква, почна да чете и разбира значението на ароматите така, както се четат писма. А ароматите го водеха по своя път през растенията на земята. Лилията му се отвори като чиста мисъл, недокосната от желание, като вечен живот, като кърмене насън, като магарешки уд, като дреха, недостъпна за човека, но пешкир, достъпен на младостта. Бялата роза замириса като Тракия на Ева преди греха, на Мохамедовата пот, на човешката душа и на кръвта на Венера, свободна от животинско желание, а когато тази кръв боядиса розата в червено, тя замириса на страст, на Ева след греха, на дяволска клетва и Божи благослов, докато петолистната роза не го зашемети с жизнената сила, която принадлежи на бога на войната. Кипарисът пък, чиито корен беше върху сребро, злато и бронз, зашумоля като светото дърво на богинята на любовта, усети се миризмата на рая и Света гора, на огън, на Зевсовия скиптър и стрелата на Амур, на дъхав вятър. Житото миришеше на тялото Христово, на Майката земя, на нар и подземие, а в отзвука се усети мирисът на сол и на вино, палмата носеше победа над смъртта и сила в движението; слънчогледите гледаха в него, а не в Слънцето, иззад старицата „дървото на познанието“ му предлагаше петте си плода като пет чувства, а „дървото на живота“ иззад неговия гръб доби вместо своите 12 листа точно толкова пламъчета, които веднага се свързаха със съзвездията на небето и с болката в него.

Тогава той видя как Папесата отново започна да открива на кревата си картите: най-напред падна „Факирът“, после „Жрецът“, после „Двете пръчки“, „Петоъгълната единица“, „Първият бокал“ и „Съгласие“.

— Толкова за лилията — каза тя. И продължи да обръща нови карти. На кревата падна „Лудият“ за бяла роза, „Факирът“, „Жрецът“ и „Кралицата на петоъгълника“ за червена, докато за петолистната роза се откри „Смърт“. За палмата се откри картата на самата Папеса, за кипариса и житото се обърна картата „Царица“, за слънчогледа паднаха картите „Кралицата на сопите“ и „Слънце“, а за дървото на любовта и дървото на познанието Папесата му откри картите „Любовници“ и „Бойна кола“.

— Значи растенията проговориха с езика на картите от основите на твоята открадната къща? — попита поручикът.

— Не. Картите вече хиляда години говорят с езика на растенията, в който е записана човешката съдба. А третата обувка е онази, която не гази растенията.

Когато в зори поручик Софроний Опуйич излезе от градината, се почувства като на ръба на пропастта. Една прегракнала врана прелетя над него и среса вятъра с двете си черни крила. Той усети как самотата му се удвои отведнъж. А след това почна да расте още малко, но се спря за миг и после отново се върна на числото две. В неговата самота самотуваше още някой. И той реши, че за самотния човек това е чисто щастие.