Милорад Павич - Последна любов в Цариград

Вниманието на поручика привлече птицата, замахала бързо с крила над палатката като вързана. В палатката мъжки глас пееше „Спомените са потта на душата“ и Опуйич плати и влезе.

Вътре на една маса седеше факир и пееше, запасан със змия, която си гълташе опашката. В косата си имаше червени рози. Като свърши песента, той насочи висок глас през своята тръба, сякаш се целеше точно в онази птица над палатката, и я свали с гласа си като със стрела. После предложи услугите си на посетителите. Можеше да изяде името на който и да е от присъстващите за четвърт Napoleon d’or, а за малко по-голяма сума — и името, и презимето.

— Който приеме, никога вече няма да се казва както когато е дошъл! Ако имате ключове от къщи, а къщата ви е съборена през войната, мога да ви я възстановя до най-малките подробности с обикновено хвърляне на ключовете в бакъра, защото всеки ключ произвежда ехо, което точно описва в ухото вида и големината на стаята, която чува ключът.

Накрая факирът предложи на присъстващите да си намислят по едно желание, което той ще помогне да им се изпълни, а mademoiselle Maril с удоволствие ще накърми на излизане всеки от присъстващите господа в знак на благодарност, че са посетили това място. Когато дойде ред на Опуйич да си намисли желание, факирът се изплаши и въпреки че желанията на присъстващите не му се съобщаваха, той слезе бързо от стола и понечи да се измъкне от палатката.

— Не бива много ум в един ден, нито много мед в едно цветче — помисли Опуйич и като настигна факира, го сграбчи за яката, седна на някакво буре и го сложи на коляното си.

— Изплези се! — нареди му той, което факирът изпълни бързо. — Вали ли дъжд?

Факирът кимна, въпреки че не валеше.

— Лъжеш! Да не мислиш, че можеш да си играеш с мен като с онази птица, дето лети на място над палатката ти? Знаеш ли кой съм?

— Знам, затова исках да побегна. Ти си син на капитан Харалампи Опуйич от Триест.

— Добре, сега на въпроса. Можеш ли, или не можеш да направиш да се сбъдне желанието?

— В твоя случай не мога. Но знам къде може да се осъществи то. Ще ти поверя нещо. В Цариград в един храм има стълб, за който е прикрепен меден щит. В средата на щита има отвор. Който си пожелае нещо, слага пръст в отвора и завъртайки шепа около пръста, така че шепата да не напусне нито за миг медената повърхност, а пръстът — отвора, може да бъде чут. Но внимавай и много се пази, господине мой. Когато Бог иска да накаже някого, го дарява едновременно с изпълване на желанието и с голямо нещастие. Може той да постъпва така със своите любимци, не знаем, но за нас и бездруго е все едно. Затова се пази, господин поручик. И не забравяй песента „Спомените са потта на душата“.

— Не ти вярвам нито дума — отвърна поручикът. — Но все пак ще ти задам още един въпрос. Можеш ли да помогнеш да намеря баща си? Не съм го виждал, откакто камъкът отслабна, а вятърът надебеля. Знам, че се оттеглил към Лайпциг, но сега къде е, не знам.

— Не мога да ти кажа това, но мога да ти кажа, че в тази палатка всеки четвъртък идва група джебчии и ментарджии да дава представление за лековерните. Те играят една мистерия за смъртта на капитан Харалампи Опуйич, баща ти.

— Как така за смъртта? Ами че той е жив!

— Знам, господин поручик, че е жив. Но това представление се нарича тъкмо така: „Трите смърти на капитан Опуйич“.

— Нито дума не ти вярвам — каза поручикът и отиде да спи.

Обаче в четвъртък той разпита. В палатката на факира наистина представяха трите смърти на Харалампи Опуйич, неговия баща. Като влезе в палатката, младият Опуйич попита първия маскиран, когото хвана, как си позволяват да представят смъртта на жив човек, но онзи отговори кротко:

— Знайте, че за представлението плати лично капитан Харалампи Опуйич, който е, господине мой, голям любител на театъра и подкрепя театъра и комедията. Той се намира сега на Елба.

Поручик Опуйич знаеше, разбира се, че неговите триестки Опуйичи отдавна са театрални меценати, така че не му оставаше нищо друго, освен да седне и види представлението. Като го видяха, хората в палатката сякаш се вкамениха. Бяха го познали. Той им каза да почват.

Най-напред пред тях излезе някакъв мъж с чужда брада и френски мундир, с който се представяше за капитан Опуйич. Покрай него стояха четири жени и едно момиче. Една от жените се обърна към него:

— За да сме наясно кое как е, имай предвид, че аз не съм духът на твоя прадядо по майка, нито пък съм той във вид на вампир. Той умря и от него вече няма нищо, нито тяло, нито дух. Но понеже смъртите не умират, аз съм тук. Аз съм неговата смърт. А това до мен е смъртта на твоята прабаба. Това е всичко, което е останало от нея. Като се уточнихме дотук, да продължим. Твоите прадеди имат, значи, само по една смърт. Ти не. Ти ще имаш три смърти и ето ги и тях. Тази старица тук, тази хубавица и това момиче тук са твоите три смърти. Хубаво ги виж.