Милорад Павич - Последна любов в Цариград

В една улица на хвърлей място — разправя се — решила да си вдигне къщичка. Когато свършили изкопните работи, зидарите поискали да им даде своите карти, казали и да ги разбърка и прекръсти и под всеки от 78-те камъка на основите на къщата й сложили по една карта, обърната с лице към земята. Без да гадаят коя е.

В тази къща една вечер Папесата сънувала сън от онези, които траят два пъти по-дълго от нощта, в която са сънувани. Лежала на кревата си с метални топки на четирите колонки. Дошли при нея мъж и хубава млада жена, вързали я за шията със собствената й коса, а косата вързали за колоните на кревата зад възглавницата. После повдигнали малко кревата, само колкото да й се опъне косата. Казали й:

— Сега ще пренесем къщата ти на небето. За това ни трябва само една хубава нощ. Ние сме чевръсти и здрави. Ако не се противиш и не викаш, няма да те закачаме. Ако викаш, ще видиш къщата си на небето, и то тутакси. Няма и да те местим от кревата.

Тя викала и те повдигнали още малко кревата. А през цялото време опразвали къщата и я товарили на една кола. Тя пак викала, но те още повече изправили кревата с нея на него и тя останала да виси обесена на косата си за кревата до сутринта.

Судила се в постелята си, но на полето. През нощта над самата нея крадците откраднали цялата къща и я отнесли камък по камък, керемида по керемида. Изобщо не се намерил нито един прозорец, нито една брава. Не пипнали само кревата с балдахина и колонките, но пък той бил почти изправен до стената на съседната къща, така че тя лежала в него полуудушена от собствената си коса и гледала земята под краката си.

Насетне тя не рачила да вдига нова къща и днес живее в съседство. Междувременно в основите на откраднатата къща поникнаха бели и червени рози, кипариси, слънчогледи, жито, лилии, палми, а насред градината — „дървото на живота“, заобиколени с венци и триумфални арки от листа и треви.

Оттогава Папесата казва, че има къща на небето, държи кревата си с балдахина в градината и тук гледа на карти.

Тук я завари и поручик Опуйич. Мина между два обозначени му камъка, черен и бял, и влезе в градината.

— Ти ли си Папесата? — попита той старицата, която се занимаваше там.

— Аз съм Месечинкова девица — отвърна тя.

Поручикът поиска да му гадае. Да гадае за него, но и за баща му. Каза му да дойде привечер. Тогава взе да хвърля карти по кревата си. Обърна първата карта, от нея почна да чете следното:

— Баща ти спада към ордена на хора, твърде добре свързани помежду си. В манастирите този орден се нарича общежители — това са монаси, които живеят в общност, заедно се хранят, ходят на молитви и живеят заедно. А тук, навън, където живеем ние, са хора, които предимно държат властта, водят войни. Твоят баща е силен, има сабя в ръце и една спечелена война под ботушите. Той и неговите хора освен това са и превъзходни лекари, билкари, певци, зидари, лозари, музиканти и книжовници.

— Що се отнася до тебе — продължаваше Папесата, гледайки все една и съща карта, — ти няма да принадлежиш към техния кръг, кръга на баща ти. Тежко на сина на победителя! Светът никога няма да стане негов. Така е и с теб. Баща ти и членовете на неговото братство ще държат теб и другите си деца докрай под похлупак. Ще остарееш в люлка. Постоянно мечтаеш за родителския дом, обичаш повече женските икони пред мъжките и ще дойдеш в обществото на онези самотници, които живеят всеки за своята дреха и за своя огън. Ще се храниш сам и ще спиш сам.

— Чакай малко — каза Софроний, — от една и съща карта четеш на баща ми едно, а на мен нещо съвсем друго. Как така?

— Добре. Един пие вино и му понася, друг пие същото това вино и му вреди. Какво искаш?

— Продължавай.

Месечинковата девица обърна нова карта и от нея прочете следното:

— Баща ти и неговите хора ще се поддържат помежду си като голямо свето семейство, през чужди държави ще носят своя свят дух на братство, с което всичко се урежда. Баща ти няма да разполага с никакво имущество, защото всичко, което има, ще бъде общо, а той мисли, че това значи то да е и негово. Неговата църква е и тяхна, т. е. те сами ще бъдат църква. Баща ти обича повече деня пред нощта и мъжките икони пред женските. Докогато държавата, на която служиш, върви към мощ и изобилие, тя ще принадлежи на баща ти. И на неговите, неговото братство.

А ти, красавецо, ще обичаш житото и никога няма да станеш боец, ами ще научиш езика на неприятеля на твоя баща. И хубаво и сладко ще беседваш и затова ще умееш да мълчиш. Може би години ще мълчиш. Още нещо. Убива ли те понякога десният ботуш?