Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— И това ли е всичко, което ще остане от мен?

— Да. Това е всичко. И не е малко. Но, обърни внимание, капитане, ти не ще забележиш своите смърти, ще минеш през тях като през арка на победител и ще си продължиш пътя, като че ли не са се случили.

— А какво ще стане след третата ми смърт, когато вампирясам за трети път?

— Изглежда, и за тебе, и за другите известно време ще е сякаш че продължаваш да живееш, като че нищо не е станало, докато не ти се случи последната любов, докато не се загледаш в жена, с която би могъл да имаш поколение. Тогава в същия миг ще изчезнеш от лицето на целия свят, защото третата душа не може да има поколение, както и онзи, който вампирясва за трети път, не може да има деца.

После в палатката притъмня и се чу ръмжене на мечка. Когато светлината се върна на сцената, там се биеха на живот и смърт мъж с френски мундир (който представяше капитан Опуйич) и огромна мечка. Мъжът удари животинката с нож и тя в предсмъртен хрип го попика и взе да го души. И мъжът, и животното паднаха на земята… Хората ръкопляскаха, артистите разделиха на зрителите по лъжица жито за душата на убития и някой забеляза, че това е първата смърт на капитан Харалампи Опуйич. Следваше втората.

Тогава хубавицата от първата сцена излезе пред зрителите и каза:

— Вие, хора, не умеете да мерите дните си. Мерите им само дължината и казвате, че траят 24 часа. А вашите дни понякога имат дълбочина, по-голяма от дължината, и тази дълбомина може да достигне месец или дори година дълги дни. Затова не умеете да видите живота си. А за смъртта да не говорим…

При тези думи в палатката влетя на кон капитан Опуйич, разбутвайки зрителите, с далекогледа в ръце. След него се появи мъж с пушка, с австрийски мундир. Капитанът се обърна и постави далекогледа на окото си. Тогава онзи го уби през далекогледа. Капитанът падна от коня, а животното, освободено от тежестта, хукна в галоп навън в нощта… Това беше втората смърт на капитан Опуйич. И отново си поделиха по хапка от житото за душата му.

Тогава момичето от първата сцена излезе пред зрителите и се поклони.

— Не си отивай още. Моите мъртви са лоши вечерно време; сложи пръст в ухото ми, да знам, че и когато заспя, си тук. Слушай! Сърцето бие в тъмата сбора от нечии години, които се навършват у нас…

Това беше съобщение за идването на третата капитанова, най-млада смърт. На сцената беше нощ (също като навън). Двама мъже с фенери и саби вървяха един срещу друг за среща. Очевидно това беше двубой. Един от тях представяше капитан Опуйич (във френския мундир), а другият — австрийски офицер. Онзи, който представяше Опуйич, изведнъж се спря, забоде сабя в земята, на сабята окачи фенера и се скри встрани с намерение да нападне другия откъм гърба. Промъкваше се към противника през мрака, следейки как онзи стои с фенер в ръце, неотлъчно, няколко стъпки по-натам, без да може да разбере в тъмнината какво възнамерява неприятелят и защо стои. В този миг на съвсем неочаквано място в мрака Харалампи Опуйич налетя право върху австрийския нож, далече от сабята и фенера, които онзи другият ловко беше оставил забити насред улицата. И това беше третата смърт на капитан Харалампи Опуйич.

„Нищо не разбирам“ — мислеше си младият Опуйич, като напускаше палатката.

Тогава се чу глас зад гърба му:

— По-добре да не разбираш!

Като се озърна, поручикът видя факира с розите в косата и го попита:

— Къде е истината? Жив ли е баща ми, или не е?

— Всеки човек има двойно минало — отвърна факирът. — Едното се нарича „Забавяне“. То расте заедно с човека от раждането му и върви към смъртта му. Другото минало се нарича „Пътека“ и се връща от човека към раждането му. Двете са с различна дължина. В зависимост от това кое минало е по-дълго, човек или се разболява от смъртта си, или не се разболява от нея. Това другото значи, че човек зида миналото си и от другата страна на гроба и то продължава да расте и след неговата смърт. А истината е между тези два вида минало… Но защо господин поручикът не потърси „Папесата“? — попита факирът накрая и си отиде.

Папесата може да прочете в чуждите сълзи всичко, което е сънувал човек. Дълго е живяла в Улм и на младини не се занимавала с гадаене. Казваше:

— Защо да гледам в чуждото парче време само за да видя от какво е съшито чуждото време? Не ме интересува какво носят господата по часовниците и колко е часът при госпожите под корсета.