Милорад Павич - Последна любов в Цариград

Над кревата се навеждаше едра жена с прошарена коса, но тъй като белите й коси растяха по-бързо от черните, белите бяха значително по-къси. Гледаше го с очите си, напръскани като змийско яйце. Преди още да вдигне клепачи, Софроний усети миризмата и на бадем и по този мирис позна майка си. Около нея над леглото се бяха надвесили четири-пет женски особи в шумящи кринолини и един лис младеж с черни мустаци.

— Ставай, мързелане, трябва да се ходи на църква! — галено му говореше майка му, обръщайки иконата към стаята. — Какво зобе кокошката? Пшеница. А с какво се зобе часовникът? С чукане, хубавецо мой. Слушай, той зоба и мука все едно и също — сега, сега, сега!

И госпожа Параскева отметна бързо завивката от сина си, а жените писнаха, като го видяха гол и напърчен.

— Ще я убия онази Петра! Как ще идеш такъв на църква? — кипна госпожа Параскева и се хвана накръст за ушите.

Църквата „Свети Спиридон“ беше пълна и се виждаше как с единия край потъва, защото иконите на южната страна в долния край се бяха отделили малко от стената. Землището, на което беше изградена, бе с подземни води. Някой настъпи шпората на Софроний посред службата и той се обърна. Видя Петра в черно, от което блесна усмивката й със скъпоценно камъче на дъното.

— Виж — обърна му тя внимание, — онази, която стои до иконата на свети Алимпий и си увива врата с косата, е сестра ти Сара. Тя носи пръстен под езика, за да залъгва глада, и вечер намъква чорапи вместо ръкавици, защото няма кой да я сгрее. Онази пък, която стои до майка ти и може да се опаше с косъм, е снаха ти Аница. Можеш да й закрепиш чаша вино между гърдите и да пиеш, без да пролееш и капка. До нея е снаха ти Мартица, лека на онази работа като на сълзи. Ако я сънуваш, обърни си възглавницата и тя ще те сънува. Онзи лисият е нейният мъж и твоят брат Лука. Той държи сега камък в ръцете, за да не заспи в църквата. Ако заспи, камъкът пада и го събужда. А майка ти казва, че държи камък и в постелята, докато поваля Мартица…

— Сега малко пиян хлебец — каза госпожа Параскева Опуйич, сядайки край масата за дванайсет души, — и да си видим очите в супата. А ето какво казвам на онези, еретиците, за тебе, Господи, дето ми пазиш щастието под прага. На чиято кола се возя, томува и коня хваля! Помилуй, Господи, господаря наш и мой господин Харалампи, измий неговите и нашите ръце, Господи, пред твоя хляб и твоята кръв, защото твоите ръце са винаги чисти и в тях не взимаш глаголи. Пазейки се, Господи, пази и мен и всичко Харалампиево съхрани. Амин!

Като седнаха, госпожа Параскева взе парче хляб и го, сложи в пояса си.

— Виж, сине, твоите сестри и братя и жените им, твоите снахи — шест месеца годишно прекарват в месец юни, а декември едва им идва веднъж вкъщи. И всичко това им дарува баща ви Харалампи. Виж само Марта: пирожкови внученца, пуснати в топли подправки, виж Марка — свинско, наръсено със захар и запечено, и зеле за свети Лука подкислено, вземи Сара, тесто във възглавница, а ти, Лука, най обичаш рибешки племеннички във вряло вино, взимайте, деца, моите гълъбчета с две и с три крила… Гледайте и яжте тази хубост. Всички — сладки топигъзовци и пълнигащниди, пък топлят, пък жужат, пък скачат под зъбите, бранят се, пишкат под езика, хапят под ушите и се надуват, докато минават. Размислят и — хайде на носа. А като минат, оставят следи: спомен, който сладни и целува, като да си иконка… А ти, Анице, сложи чесън в ухото срещу нечисти сили, защото са тук наблизо като и онзи харамия моят Софроний, който пие от чужда жажда и от чужд глад вечеря. Знаеш ли ти, Софроний, кое се яде най-сладко?

— Не зная, майко.

— Бащина къща. Оглозгваш рамките на вратите, бравите, прозорците и праговете, а изплюваш само ключа.

— На мен, майчице, не ми трябва бащината къща.

— Виж го ти него! В мед варен, а на чаша учен. А ние тук… чиба, куче, няма място за теб! Знам аз какво ти трябва. Жена ти трябва. А в тази торбичка е гривната за нея.

И Марко, братът на Софроний, бързо подаде копринена торбичка, в която Софроний видя златна гривна с надпис, а той започваше с думите „Аз съм талисман…“

— Благодаря, майчице, но нямам намерение да се женя.

— А какво да правя аз? Да се разболея от твоята младост, докато ти оздравяваш от нея? Не ти трябва къща, не ти трябва жена. Но твоята жена ми трябва на мен, а къщата — на сестрите ти. Няма мираз за Йована, ако тази къща не иде за неин мираз. Но на мен в ръкава си ми ти като джокер в картите и ще те оженя, ако ще със сълзи да се умивам! В църквата видя Петра, тя няма да се омъжи нито за мъжки, нито за женски кръст, но има толкова лозя, колкото и кораби, и може огън да премери. Вземи я. Ще ти посоли вятъра и ще ти опитоми вилицата. Тогава ще дадем половината наш дворец на Йована за мираз и тя ще може да избира жених. Ако не искаш, няма да може да избира. Ще вземе стар, но богат. Сега ти избирай.