Милорад Павич - Последна любов в Цариград

По-късно, като порасна, Пахомий Тенецки учи музика във Виена. Тогава краката му станаха топли като въглен, така че обувките му в дъждовно време димяха, а едната му ръка — ледена, та с нея разхлаждаше бузите си вместо с чаша бира. Боготвореше композициите на Paisielli и можеше да раздели на топли и студени спомените си за Мезун, Пеща и родителите си. Беше вече женен, имаше двама синове — Пан и Макарий, и щерка Йерисена, когато някакъв негов приятел съвсем случайно подхвърли едно изречение, което промени живота на Пахомий Тенецки. Той каза:

— Онези, които са убили най-много хора, живеят най-дълго.

Пахомий Тенецки започна веднага да се упражнява. Вече не с кларнет, не с Paisielli и с Хайдн. Упражняваше стрелба с пушка. Известно време наистина се колебаеше между музиката и войската, но изключителната пъргавина на пръстите му, с години упражнявана на кларнета, изведнъж се оказа изключително полезна и в друга насока. Тази пъргавина на пръстите даде възможност на Тенецки да стане един от най-добрите стрелци във Виена. И не само това. Студените и топлите спомени, едната студена и едната топла ръка, като че бяха създадени за новата вещина на Пахомий Тенецки. Тези качества създаваха в неговото умение изключителност и, което в работата с пушката е още по-важно, непредвидимост. Хората от стрелбището, където се упражняваше, започнаха да се боят от него и да го избягват.

— Той стреля, сякаш свири на кларнет — шепнеха, — на такъв не можеш му дойде дохаки.

Действително беше така. Щом почна новата война, в което французите унищожиха Венецианската република през 1797 г., Пахомий Тенецки подкъси седемгодишните си мустаци, опакова пушката си в плюшена кутия, като че е кларнет, и се яви в австрийската войска. Веднага го изпратиха на бойното поле и в едно от първите сражения той показа своята чутовна вещина с пушката, а от някакво мазе спаси или, по-точно казано, плени едно чернокосо момиче. Оттогава я мъкнеше непрекъснато със себе си. Не знаеше нищо за нея, не знаеше разбира ли неговия език, не знаеше дали е грамотна, но се съмняваше в това. Вместо да й каже нещо в онзи първи ден, той й опали един шамар, защото думата може да се премълчи, но шамарът не. И така се разбраха от самото начало без излишни думи.

Тя мълчеше упорито, ядеше малко и ставаше все по-хубава. Не знаеше как й е името, нито от коя е вяра. Не знаеше невинна ли е, или не, защото не правеше любов с нея. Но всяка вечер, някъде в „белия мрак“, я караше да го смуче. С червило за устни момичето бе боядисало червени като кръв ушните си раковини и вършеше всичко, което иска той, докосвайки го с леки пръсти и устни, без да показва знак на привързаност или отвращение. Колкото повече време минаваше, толкова тези сеанси ставаха по-дълги и по-необикновени. Понякога на Тенецки му се струваше, че нейните докосвания и прегръдки му напомнят на нещо, но не можеше да разбере на какво. Между другото той и нямаше време да си блъска главата над такива неща. Махаше с ръка и заключаваше, че съдбата на една жена винаги се решава от някакво „да“, а на мъжа — от някакво „не“. Бушуваше войната против Франция и в тази война Пахомий Тенецки се прочу бързо. Скоро около него на един изстрел разстояние се образува празно място като на стрелбището във Виена. От двете страни на огневата линия всички се бояха от него. А той правеше каквото си иска. Ако онова изречение, което чу на младини, беше вярно, неговият живот из ден в ден се увеличаваше значително… Но тогава началниците му казаха:

— Това не е работа за тебе. Тук няма нито един, който да ти е равен. Няма такъв, с когото да се надстрелваш. Ще се занемариш и ще изгубиш вещината си. Що за известие е това ли? Сам си прави извод: „И се бихме от шест часа сутринта до десет, и кои във водата натикахме и издавихме, кои по гората изклахме, кои побихме на колци, а някои побегнаха и взехме от тях десет знамена и тромпети.“ Това ли трябваше ти да правиш? Има си хора за това. Ти се стягай. На друг фронт, но на север има един, който ти е равен на теб, ако не и по-добър. Внимавай само, той е от другата страна, от френската. Иди да го подредиш.

И Пахомий Тенецки взе кутията с пушката си, далекогледа, момичето за ръка и отиде. Но там нямаше ни вест, ни кост от онзи. Нямаше никой, който би могъл да се мери с Тенецки. И тук Пахомий правеше по бойното поле каквото си иска, а вечерите прекарваше с момичето. Един следобед му се случи нещо чудно. Върху му връхлетя някакъв невъоръжен търговец по име Йеремия Калоперович и се опита да го рани. Тенецки не искаше да го убие, а го рани в ръката. Въпреки раната онзи продължаваше като бесен да броди по бойното поле, следейки отдалече Тенецки. Плачеше, натоварил някаква черна кутия, украсена със слонова кост, и предлагаше подкуп на войниците да предадат кутията на госпожица Растина.