Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Къде, дете мое? Мустаците ми са по-стари от теб. Съвземи се.

— Искам да имам дете от теб. Живот за живот.

И не пожела да се отдели от него. На първия хан, по време на вечерята в кръчмата „Пъпът на земята“, капитанът постеше с леща и ракия. И не се отпусна никак. В кръчмата влезе просякиня, носейки мъжка шапка, и викаше:

— Да обдарят тази шапка онези жени, които никога не са измамили своя мъж! Само те! Останалите да не се и залавят…

При тези думи Растина откъсна едно сребърно копче от ризата си и го хвърли в шапката. Капитанът се засмя и я отведе със себе си на отдих. Пътем все мърмореше:

— Знаеш ли, Тенецки сбърка в сметката. Той мислеше и вярваше, че толкова по-дълго ще живее, колкото повече хора е убил. Воистина това са глупости. Същността е в нещо друго — никога не се знае кой кого е убил: победителят ли победения или победеният победителя. Тенецки лежи сега в онази кула и птиците вече кацат отгоре му, сякаш е клон, и не знае, че може би аз съм убитият, а не той…

Като видя, че капитанът е неспокоен като неговата двегодишна кобила, Растина го обсипа с целувки, искайки да му пошепне нещо на ухото, но той и затвори устата с шепа.

— Не бери грижа, душо, знам, че си имала други преди мене. Но това няма значение. Пак аз ще те лиша от невинност.

И той така й наби клитора с водача си, че и двете й устни изпукаха. А тя заплака и му каза на ухото:

— Ще трябва още веднъж.

Когато капитан Опуйич легна при нея повторно, с учудване разбра, че Растина била девица.

Когато през 1797-а Растина Brunswick се върна от бойното поле в Сремски Карловац, защото капитан Опуйич не можеше да я води от битка на битка, тя веднага потърси Йеремия Калоперович, някогашния си годеник. Той носеше на ръката си белег от пушката на покойния Пахомий Тенецки и малки звездообразни бели влакънца в брадата.

— Ако искаш жена, която три пъти е губила невинността си, която те презира и която ще ти роди чуждо дете, вземи мене — каза тя на кир Йеремия. А той си помисли: „Болката е само отзвук от чужда болка“ — и я взе.

Прочее Растина Brunswick се омъжи в Карловац и се настани в обширната къща на Калонерович на „Шекер сокак“. Доби най-напред син Арсений, а след това и дъщеря Дуня.

Растининият мъж никога не показа знак на нетърпение, само понякога, като говореше, изреченията му странно се прескачаха, защото фактически винаги искаше да каже две неща едновременно. Разправяше на децата, че в морето има риби, които понасят солта на водата само до определено количество. Ако водата съдържа повече сол, отколкото могат да понесат, рибите се замайват. Така е и с нас. Човешкото щастие също е като солта. Ако е в повече, замайва.

Господарят Калоперович купи на Растина и Дуня по една шапка от рибя кожа и ги предплати в „Сръбски новини от царстващия град Виена“. Дуня порасна като слабо, ненаситно момиче. Тъпчеше в себе си, във всички отвори, каквото й попадне — пумпали, скакалци, копчета, жива риба, шноли, зърна фасул, охлюви и топик, моркови, яйца, шушулки грах, шишенца с одеколон, краставици и топчета, венециански алманаси и моливи, дръжки на врати и музикални часовничета и най-сетне един рибешки мехур, който се пукна в нея…

Господарят Калоперович даде децата в училище.

— Нека бъдат като Цицерон.

Младият Арсений Калоперович тръгна в карловачкото сръбско-латинско училище и оттук още първия ден доведе вкъщи едно необикновено създание, мило като коте, вече натъпкано с латински цитати и хубаво като кукла. Тази кукла или, по-точно, кукльо, се казваше Авксентий Папила и беше другар на Арсений по чин и далечен роднина на някакъв разжалван генерал. Сираче и без средства, Папила изглеждаше по-добре в старите дрехи на своите другари, отколкото те в новите. По рождение имаше малък белег на слепоочието и това му придаваше тайнствен вид.

— Онзи с контузената глава — казваха на шега другарите му, но го обичаха. Беше любимец на всички котки, попадии и ученици в Карловац. Затова или по други причини, където и да се появеше, Папила предизвикваше невероятни и често страшни разкази. Най-хубаво беше, че той самият никога не бе чувал тези разкази и силно се изненадваше, ако някой му донасяше някои от тях. Само понякога усещаше как житейският път се увива пред него като червей.

Момчетата бяха вече в класа по реторика и Папила прекарваше много повече време в обширната къща на Калоперович, отколкото в своето бедно жилище. Една вечер той започна да преписва за себе си и за Арсений някакъв взет на заем от съученик ръкописен учебник. Пишеше със своя хубав почерк, топейки перо поред в устата и в мастилницата и сричайки на глас: