Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Вижте ги — бърбореше госпожа Растина, показвайки от прозореца си, който приличаше на трептяща стъклена носилка, минувачките на вятъра, — вижте ги, всяка държи името си между гърдите си. Първият, който мушне ръка там, ще им отнеме името. Но най-вече се пазете от хубавите — говореше госпожа Калоперович на сина си и на любовника си, щастлива и изненадана от връщането на младостта. — Пазете се от онези, на които горната устна е зелена, а долната виолетова. Онези, на чиито обици кацат птици. Те ще ви поят с вода от дланта си, в която е пренощувал градински чай и от водата на който се забравя майката.

Докато говореше това, синът й Арсений се беше втренчил в нея, своята майка, без да може вече да я познае, а тя в Папила — като в ангел.

През тези седмици в устата на госпожа Растина се промени вкусът на сока от гъбите, които тя обичаше, а канелата доби вкус на кафе и госпожа Калоперович, дочула вече своя дървен кон на брега на нощта и тъмата на брега на името, се преобрази.

— Можеш ли веднъж да ми дойдеш насън? — казваше на своя любовник. — Все не мога да улуча да се полюбя с теб и в сънищата. И вече не сънувам Арсений.

В една от следващите сутрини тя му каза:

— Много ме уплаши миналата нощ в съня. Дойде крадешком с някакъв фенер. Виках те да ме галиш, а ти искаше да ме убиеш. И то с хусарска сабя.

За да я успокои, младият Папила я дари с онази своя усмивка, за която жените в Карловац шепнеха, че „струва колкото ездитен кон“, и със синя възглавница с четири звънчета по ъглите. Да си го спомня и когато спи. На възглавницата със златен конец пишеше на латински:

Когато госпожа Растина си легне, звънчетата зазвъняват и от тях извират сънища. Когато госпожа Растина стане, сънищата се връщат във възглавницата, а в леглото се промъква котката на госпожа Растина. Преде и удря с лапичка шамарчета на звънчетата. Когато някой от сънищата на госпожа Растина изпадне от възглавницата, котката зяпва и го глътва. Но това е много силна храна и й вреди. Тогава котката се уплашва от това, което е глътнала, няколко дни не преде и търси тревата исоп, с която се лекува, когато я ухапе змия. С помощта на тази трева тя оздравява и от сънищата на госпожа Растина.

От другата страна на възглавницата пише:

Името на котката е Авксентий Папила.

Госпожа Растина гордо носеше на прозореца си тази възглавница, влюбено втренчваше сребърните си очи в Папила, заради него отново взе да се учи да ходи със свещник със запалена свещ на глава и след дълги години отново извади от черното сандъче, украсено със сребро и кадифе, своя кларнет. С леко почервеняло лице тя свиреше един следобед на сина си и на любовника си Хайдновия „Divertimento-Corale di Sant’Antonio — per flauto, oboe, clarinetto, fagoto e corno“ и тъкмо когато стигна до музикалната фраза „minuetto“, в стаята влезе дъщеря й Дуня с горна устна, намазана със зелено, а долната — с жълто.

Госпожа Растина се задави, престана да свири и същата вечер тайно метна в леглото на дъщеря си козинява постилка. На другия ден загледа любовника си и забеляза, че по гърба на Авксентий са останали драскотини от острите кози влакна. Луда от страх, вечерта издебна дъщеря си, докато се мие. Гледайки я през завесата, госпожа Растина за миг си помисли, че мъжът никога не може да разбере усещането на жената, когато се мие, а жената — усещането на мъжа, когато се отръсква след пикаене… Тогава видя на Дунините колена червеникави драскотини от козяка. Така узна повече, отколкото искаше да знае.

В беса и безсилието си тя пробудува цяла нощ и мина из стаята си толкова път, колкото е до Солен камък, ако се върви пеша. На сутринта повика сина си, прегърна го и му разказа всичко. Двамата плакаха прегърнати, а когато той се изскубна, отиде в стаята, където Папила преподаваше латински на сестра му, и изпъди и двамата от дома с насочен пистолет в ръце.

Известно време не се чу нищо за Дуня и Папила, освен че тайно от жена си ги издържа старият господин Калоперович. Скоро обаче до госпожа Растина отново достигна една от онези страшни истории, свързани с Авксентий Папила.

След като любовниците бяха изгонени от дома на Калоперович, Папила още известно време помагаше, както и по-рано, на клисаря в карловачката горна църква да води протоколите за родените и умрелите. Междувременно веднъж хванаха Папила да вписва в книгата за умрелите същите едва-що дошли на свят деца, нанасяйки точно бъдещия ден, месец и година на тяхната смърт, преди още да бъдат кръстени. Въпреки че всичките тези списъци бяха изтрити, щом се откри простъпката на Папила, ужасените родители не можеха да забравят датите, отбелязани там с Папиловата ръка под още ненастъпилите години, далече след хиляда и осемстотната.