Милорад Павич - Последна любов в Цариград

Не се свърши обаче с това. Когато веднъж едно дете умря от шарка и беше сравнена датата в книгата на горната църква в Карловац с датата на смъртта, се установи, че Папила е нанесъл точно годината и деня и няма какво да се дописва. Тогава някои родители настояха насила да им покажат книгите и по тях се опитваха да налучкат съдбата на децата си. Накрая се извърши обследване на самото място. Съдебният изпълнител доведе Папила, когото вече не пущаха в училището, да покаже какво е вършил с протоколите на родените и умрелите. Когато отвориха книгите пред него, за миг намери мястото, където беше отбелязано собственото му раждане, издърпа перото от ръката на клисаря, наплюнчи го и отбеляза в книгата датата на своята смърт.

Осъдени да напуснат Карловац, Дуня и Папила се пръснаха по света. Папила се яви в австрийската войска и Дуня го изпрати на война срещу французите. Пътем мислеше със страх за датата на онзи ден, която бе нанесъл Папила при името си в книгата в горната църква в Карловац. За датата, която бе изтрита веднага в книгите и която Папила не искаше да открие никому. Когато го попита, той отговори:

— Убиеш риба с камък като птица с буца в полет, свариш чорба и на дъното намериш рибе име. Това име нито е за ядене, нито за обявяване.

Но самият той знаеше, разбира се, датата. Денят на Папиловата смърт беше във втората половина на столетието и му обещаваше дълъг живот.

Изумителни разкази следваха Авксентий Папила и по бойното поле. Един от тях разказва, че Авксентий със своя вишестоящ в частта, капитан Пан Тенецки, син на прочутия Пахомий Тенецки, отишъл да види представлението на някакъв пътуващ театър. Давали „Трите смърти на капитан Опуйич“. След представлението Авксентий си помислил:

„Ами че този капитан Опуйич е същият онзи капитан Опуйич, чиято френска част гоним. Същият онзи, който е убил бащата на моя капитан Пан Тенецки в миналата война. А капитан Пан мълчи като ням. Може би иска да ме изпробва?“ И веднага му се натрапи изводът. Третата и последна смърт на капитан Опуйич още не се е осъществила! Значи капитанът може да бъде убит. Той има само три живота и ако му се отнеме третият живот като на котките деветия, това ще бъде краят на неговото господство на бойното поле. Авксентий си набави фенер и реши още в първото сражение да потърси капитан Опуйич.

— Ще му смъкна аз шпорите — каза Палила, който вече беше показал какво може на бойното поле. Играеше ролята на „заек“ — препускаше пръв в битката и така увличаше останалите след себе си, а после се изтегляше назад и чакаше нов сгоден случай. И ето че сега той му се предостави в един град. Австрийската част на подпоручик Папила се спря на малък каменен площад, тих като стая. В средата имаше здание, за което му казаха, че е университет. Папила се зачуди, като забеляза, че всички стени на сградата на височина на човешки бой са обилно опикани. Урината отдавна беше изсъхнала, но беше ясно, че в това действие са участвали много хора. Очевидно студентите бяха препикали своя университет. На една стена с въглен беше написано с едри букви:

ICH НАТТЕ SCHLECHTE LEHRER DAS WAR EINE GUTE SCHULE. [2] Имах лоши учители, това беше добро училище (нем.). — Б. р.

Зад този надпис в сградата на университета се намираше френската част, която гонеха.

Същата нощ в една странична улица край площада се срещнаха Опуйич, който обхождаше своята стража, и подпоручик Папила, който с луда храброст излезе пред него. За миг двамата се озоваха на ничия земя, и двамата с фенери и саби в ръце. Папила не беше правил никакви войнишки планове. Той разчиташе на театралната пиеса, в която точно така започваше третата Опуйичева смърт. Папила заби сабята в земята, окачи фенера на нея и се скри в мрака с нож в ръце. И капитанът е сторил същото в своя край на улицата, предполагаше Папила, т. е. забол е сабята си в земята и е окачил на нея фенера. Младежът очакваше, че и Опуйич ще се оттегли в мрака и ще налети на неговия приготвен нож. Дори в един миг Папила се извърна мълниеносно при някакъв шум зад себе си и употреби ножа, но зад него нямаше никой. Само по лицето го докосна с крило нощна пеперуда, подобна на два окачени на халка ключа. Накратко, Папила не намери никого в тъмнината. Търсеше и търсеше, а капитан Опуйич го нямаше никъде. Подпоручикът вече мислеше, че тук се върши някаква подигравка с него. След напразното търсене из мрака и калта, ядосан и мокър, той се насочи право срещу фенера и сабята на своя противник да ги прибере като военна плячка. Когато тази плячка му беше вече в ръцете, капитанът, който не се беше и помръднал от сабята и фенера, угаси пламъка и така го съсече, че езикът на Папила падна върху ухото му. Опуйич си продължи пътя, а Авксентий Папила остана да лежи на улицата в калта и вече не беше млад. Защото мъртвите никога не са млади.