Милорад Павич - Последна любов в Цариград

Praecepta artis oratorie in très partes diagesta et Juventuti Illyrico-Rasciane tradita ac explicata in Collegio Slavono-Latino Carloviciensi, Anno Domini…

Ненадейно пред очите му пъхнаха огледалце. Госпожа Растина се закиска, показвайки му как се е изцапал с мастило, и му обърса устните с напарфюмирания си ръкав.

— Искаш ли да учиш Дуня и мен на латински? Че така времето ни е много дълго.

— Искам — каза Папила, — ако ме отведете в Темишвар на театър и ако и на мен господарят Йеремия рачи да ми поръча една книга.

— А коя искаш най-много?

— Онази за Оладий, дето си продал душата на дявола, от Викентий Ракич, и една немска книга за доктор Фаустус. И двете са печатани в 1808 г.

Така почнаха да текат часовете по латински в къщата на господаря Калоперович, която добре се виждаше от корабите, плаващи по Дунава. Авксентий Папила първо имаше час при госпожица Дуня на верандата, а после отиваше в салона заедно с Арсений, на когото майка му обичаше от време на време да заглади с плюнка хубавата му коса. Тук почваше урокът по латински за госпожа Растина. Тук слагаха на масата палачинки, пълни с диви охлюви, и баница с подправки в порцеланова купа. Дъното на купата, с форма на сърце, беше осеяно с мрежа от улейчета, по които се стичаше мазнината от палачинките, за да не стоят те в нея. Към баницата сервираха чай от коприва с мед, любимата напитка на младия господин Папила, който след това учеше госпожа

Растина на реторика или й четеше откъси от „Илиада“, предейки като котка:

През морята, край Троя, има една горчива вода и не е за пиене. Тука край поилото се събират жадни зверове, но не могат да пият, докато не дойде чуждорогът да се напои. А неговият рог е лековит и макар да мъти водата с рога, като наведе глава да пие, той я прави сладка за пиене. Тогава и другите жадни животни пият. А като си утоли жаждата и вдигне рога от водата, тя отново остава горчива, каквато си е била. Е, докато чуждорогът мъти водата, очите се избистрят за миг и в течението на тази бистрота се вижда като на длан цялото бъдеще на света…

Една вечер, докато още Арсений не присъстваше на часа, Палила тъкмо понечи да изтълкува новото заглавие — De tropis dictionis, — когато неговата ученичка и покровителка, госпожа Растина, му рече:

— Трябва, хубавецо мой, да ти разкажа нещо. Госпожа Авакумович ми повери тайна, която си струва да чуеш. Прочее слушай. Случило се така, че в едно именито семейство трябвало да се роди дете. Майката сънувала, че ще се роди син, бащата — дъщеря, само не били сънували, че ще бъде от друг баща. Така детето, което наближавало, станало нежелано. Майката трябвало да го отстрани, преди мъжът и да се усъмни в нещо. Знахарят, когото тя извикала, казал, че най-лесно това може да стане, ако зародишът бъде прехвърлен в друго същество или дори в предмет. Разказът не ни обяснява с подробности всичко, но зародишът бил прехвърлен в меко плюшено кресло. Там той продължил да расте и веднъж, когато мъжът седнал в креслото, чул как нещо в него скърца…

На това място младият Палила отведнъж прекъсна разказа на госпожата и, смутен, понечи да продължи урока, като че нищо не е било:

— Тропите обхващат метафора, синекдоха, метонимия, антомасия, ономатопея, катакресис и металепсис. Allegoria nihil alius quam continua Metaphora…

Но на това място госпожа Растина сложи ветрилото си на устата на Палила, помилва го със сребърните си очи и продължи спокойно да говори:

— В метафора или в алегория все едно, жената от разказа ужасена повикала един ден мъжа си да чуе как в облегалката на креслото тупа нечие сърце…

— Die quibus interris et eris mihi magnus Apollo…

След някой месец очертанията на укрития плод можели да се видят под калъфа на фотьойла, а когато някой се облягал, детето се притискало тайно, търсейки топлина и ударите на нечие сърце. Скоро, ако само се поповдигнел калъфът, можело да се види, че детето е момче…

— Crudelis Mater magis, an puer imquebus ille Improbus ille puer, crudelis tu quaque Mater…

C тези думи, с ужас в душата, обезумелият Авксентий се опита да продължи своето напразно обучение, когато госпожа Растина рязко свърши разказа си:

Най-сетне креслото било разпрано и в него намерили тебе, Авксентий Папила!

При тези думи Авксентий се разтрепери, извика и се хвърли в отворените прегръдки на госпожа Растина, която го защити от страшните мисли, като го притисна до гърдите си и го пренесе от онова кресло от разказа направо в леглото си.

През тези дни на 1813 г. в Карловац месечината беше пременена в зелено, а вместо шапки вятърът носеше имена и падаха мазни, хранителни дъждове.