Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Коя е тази Растина? — попита учуден своите войници Тенецки.

— Как коя е Растина? Това е жената, с която господин капитанът благоволява да живее. Тя е годеница на въпросния търговец от Карловац, кир Калоперович.

Тенецки прихна да се смее и отиде да прекара още една вечер с Растина. По този случай той откри, че тя би могла да има съвършен „enbouchure“ — както музикантите от виенската школа наричат обхвата на устните при свирене с някакъв духов инструмент. Понечи да продължи да размишлява за това. Растина продължаваше да мълчи упорито, но малката мръсна война ги прекъсна още веднъж. От старата му част се обадиха да се върне. Онзи от френската страна се появил в другия край на бойното поле. Очевидно и той търсеше Тенецки. И Генецки се върна в старата си част, а Растина проговори най-сетне:

— Какъв дявол търсим по цели дни? — попита.

— Виж ти, виж ти, гълъбицата прогука! — отвърна Тенецки. — Прогука точно когато трябва. Другият ли те интересува? Онзи, който иска да ме погуби? Слушай тогава хубавичко.

Този, когото търсим, се казва Харалампи Опуйич. Опуйичи са богати, те са търговци от Триест и са сърби. Този е капитан, има най-добрия кон от това крило на френската войска, а подире му в кожен сандък се носи неговото трапезно сребро, докато той самият държи в пояса си сгъваемо ножче и виличка в калъф. Поддържа собствен театър, който пътува и играе приключенията от живота му и, което е необикновеното, играе неговите смърти, въпреки че той е жив. Знае се, че жените го обичат. А пък той обича мека путка и пръстите му винаги миришат на женско, та не е леко да му се наситиш. Майка му го обича повече от мъжа си, жена му повече от сина си, а щерка му повече от братята си и повече от който и да е мъж, когото ще обича. Той е снажен и светкавичен. Може като мечка да извади с ръка риба от водата. Кръсти се бързо, сякаш лови муха, а силата и здравето си черпи от женското мляко. Като на дете му се наемат кърмачки, а жените, които му пасат ушите, привечер му приготвят сирене от млякото си. Сутрин една му цръква мляко на четката, с която той си търка зъбите после. След любов никога не става, преди да изпуши лула тютюн. Не води наложници по походите, но все се намира по някоя някъде на Дунава да го чака. Сега Харалампи Опуйич, този, когото гоним, лежи в тъмното в онази кула срещу нашата, подпрял врат на юмрука си, и мисли. От тези негови мисли на някого, далече някъде в мрака му се съсирва кръвта в жилите или поне дъхът му спира насън. Но не и на мен. Аз не се боя. Аз виждам как побелява враната, докато лети.

Но и капитан Опуйич е монолитен камък. От Рейн до Нева, от Ваграм до Дунав се е нагледал на птичи гнезда от женски коси и се е навоювал — някога в австрийската, сега във френската войска.

Що се отнася пък до неговите смърти, аз съм ги гледал по театрите и по панаирите и знам всичко за това. Трудно можеш да настигнеш капитан Опуйич. Да кажем, той пие ракия от 24 билки, но никога не се напива. Ако малко го обори алкохолът, взима глава кромид лук, стиска я в шепа, докато прокапе, и я мирише. Това бързо премахва махмурлука и избистря главата. Той знае, че между народите няма любов, а има омраза, и обича да казва, че победата има много бащи, а поражението винаги е сираче, като мисли също така, но никога не го казва, че и на поражението, и на победата майката е една и съща. Знае, че аз, както и всички други, най-вече мразим тъкмо онова, от което живеем. Но над всичко той е способен войник. Досега в битките под него са паднали девет коня. А с пушка може да убие шаран, когато изскача от реката. И свои, и чужди се боят от него. Чувал съм, че един френски офицер го бил нарочил нещо и искал да се майтапи с него ли, що ли. Опуйич премълчал и преглътнал обидата, дори изпратил майора до жилището му, което той бил завладял в град Улм на Дунава. Починал си добре французинът, но на сутринта на същото това място — ни къща, ни двор. А през нощта Опуйичевите хора задигнали цялата къща с все живия майор. Никой не могъл да намери дори едничка тухла. Само сред полето стоял креватът на майора с балдахин, на кревата — една старица, а под кревата — куп карти. А от майора ни вест, ни кост.

Разказва се още, че слухът на капитан Опуйич отслабва. И то по странен начин. Казват, че колкото по-добре чува под земята капитановият син Софроний Опуйич, толкова по-слабо чува на този свят над земята баща му. А за онзи се знае, че все повече расте и все по-добре чува. Поради това капитан Опуйич казва: „Всяко нещо, за да се чуе наистина, трябва да се каже поне два пъти“ Ето какъв цар лежи там, оттатък пътя, в кулата и ме дебне през мрака и звездите, както и аз него.