Милорад Павич - Последна любов в Цариград

Новината за Авксентиевата смърт дойде в Сремския Карловац по вода. Пръв я чу господарят Йеремия Калоперович. В дюкяна му влезе един от хайманите на Карловац, от тези, дето на сянка почиват и със сянка се покриват, и разказа следното:

— Хубава историйка чух днес на пристанището. Двама селяни продали волове, взели доста пари и се връщат вкъщи. А французите отстъпват през Прусия. С тях и онзи сърбин, дето служи на Бонапарт. От дълго време един от онези селяни се обзалагал, че за сто десетачки ще изяде жаба. А нашите сърби, които са в австрийската войска, нападат французите през немската земя. Оня наистина изял жаба за облог и взел парите. Е, сега Папила предизвикал на двубой някакъв френски капитан, Опуйич, от онези Опуйичеви, дето живеят в Гриест. А онзи, дето изгубил облога за жабата и дал сто десетачки, си помислил: „Ще ми се смеят на село, като научат за какво съм дал пари“. Пък тя, вашата Дуня, не била вече с нашите, с австрийците, че капитан Опуйич я пратил да види раните на ранения му син, поручика от френската войска Софроний. Затова и онзи другият се обзаложил да изяде жаба, та дано си върне стоте десетачки! И я изял. Тогава капитан Опуйич убил със сабя Папила, без и да го попита за името му, а онзи, който също изял жаба, попитал първия, понеже му върнал същите сто десетачки:

— Абе, защо ние, сърбите, гълтахме тези жаби?

Господарят Калоперович изгони злобаря от дюкяна, но цял ден не посмя да се мерне пред жена си със страшната вест. Криеше си сълзите, но работата бързо се разчу и госпожа Растина, която не се отделяше от възглавницата със звънчетата, вече мокра от сълзи, чу вестта за Папиловата гибел след мъжа си, но преди мъжа си узна още една страшна история, от онези, които се рояха покрай Папила, макар и мъртъв.

На верандата, която гледа в Дунав, седяха него следобед госпожа Растина с нейната приятелка госпожа Авакумович, дошла да й съобщи бързо именно това нещо:

— Когато Авксентий Папила бил убит — разправяше госпожа Авакумович, — вашата Дуня взела един нож с формата на риба и отишла да отмъсти за любовника си. Търсела онзи, който го е убил, а се знаело, че е старият капитан Опуйич. Намерила убиеца на своя любовник в един френски бивак и войниците я извели пред него.

— Идвам отдалече, търся твоята ръка. Чувала съм, че е изключително лека и бърза със сабята. Затова ми трябваш. Имам една молба.

— Каква молба? — попитал капитан Опуйич.

— Трябва да махнеш някого от този свят.

— За това се плаща.

— Разбира се, че се плаща — казала Дуня и показала кесия със злато.

— Добре — казал той, — кого трябва да убия?

— Мене.

— Тебе ли? Сама плащаш, за да те усмъртят?

— Така е. И нямам време за губене. Бързам. И имам само едно условие. Виждаш ли косата ми, малко прошарена? След твоето дело тя трябва да остане такава, каквато е. Да не се повреди нито една месечинка, нито една звездица от бялото.

Тогава той ненадейно й нахлузил конски оглавник и й сложил юздата между зъбите. Войниците се изумили, но не щеш ли, оглавникът си застанал на място, а юздите си намерили вдлъбнатина между зъбите, като че всичко било правено за Дунината глава.

— Сега сме наясно. По дебела котка бълхи не ходят — казал капитанът, обърнал ножницата и Дуня я напълнила с жълтици. Тогава я разпрегнал и наредил да донесат пити с мътеница, от тия, дето се пекат цял ден, защото всяка една се сваля от огъня, щом се омеси и намаже следващата, и тогава заедно с новата се връща на огъня. Като се навечеряли, той отвел Дуня в покоите си и казал:

— Май не се боиш да легнеш с онзи, от когото искаш такава услуга като от мене?

— Вече не се боя от нищо — отвърнала Дуня, — но кажи ми какво ще ми сториш? Казват, че по отношение на постъпките си непредвидим… — И погледнала към небето, като да мери времето.

— Ще ти дам най-хубавата смърт за една жена. В мене семето на смъртта и семето на живота е смесено. Ще бъдеш двойно оплодена и сама ще избираш кое от тези две семена искаш, семето на живота или семето на смъртта.

— Много дълго ще трае това. Аз искам отведнъж.

— Няма, това ще стане още тази нощ.

Тогава Дуня прегърнала своя палач и усетила как нощта се раздвоява в нея и оставя място на някаква сладка светлина. А после всичко утихнало. И тя не използвала своя скрит нож. Нож с форма на риба.

— Сега можеш да останеш с мен — казал й той на сутринта, целувайки пръстена й. Дуня разбрала, че ще живее, и сякаш се позарадвала.

— Не ме уби твоето семе — казала му.