Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Още нямам мярка — отвърна Йерисена и си помисли, че сълзите са я издали. Струваше и се, че мисълта й се вижда на лицето, че в сълзите се чете мисълта и всичко, което се сънува.

„Сълзите издават дори когато са изсъхнали — помисли Йерисена, — когато вече не се различават от вчерашната пот и лежат на лицето като рибешки люспи.“

Все пак тя отдели една твърда лула от сливово дърво с мундщук от рог, като да избира свирка.

— А що се отнася до ръкавиците, дайте ми една мъжка. От тези, върху които се носят пръстени. И пръстен, който да й подхожда.

Продавачът промърмори, че е по-добре ръкавиците да се кроят по мярка, а и пръстенът да се премери на пръста, но Йерисена каза, че знае мярката на онзи, за когото купува. Това не беше така. Онзи, за когото купуваше, й беше в този момент съвсем непознат. Не знаеше нито как изглежда, нито как се нарича. Никога не го бе виждала. Йерисена Тенецки купуваше неща за своя още непознат нареченик и бъдещ мъж, който все някога щеше да изскочи от обширното море на бъдещето. От морето на бъдещето, в което всекидневно се влива този Дунав под нея и под града. Купи всичко това на един дъх, като да купуваше чеиз за сватба. И когато плащаше пръстена, изведнъж цялото й тяло замириса на праскови.

После свали от един кепенец на стъпалата чифт мънички обувчици в сърма и свила, вързани за златна сиджимка.

— Ще ми продадеш ли една от тези обувчици? — попита тя продавача.

— Една ли? — запита търговецът и усети как бързо започна да му расте брадата като на мъртвец. — Къде се е чуло, дете мое, да се купува една обувка?

Йерисена Тенецки махна с ръка, плати чифта обувки и веднага хвърли едната в трапа, а другата окачи като медальон на шията си. Така се върна вкъщи с обувчицата, която блестеше като скъпоценност между гърдите й. Привечер, щом й донесоха купените вещи, тя ги нареди по стаята и им сложи имена. Пръстена нарече „Хрътка“ и чак тогава забеляза, че на него има надпис:

Спомни си за мен! Пръстенът е непорочност, която се възобновява. Чакам твоя пръст като жених!

Сложи го в третата си обувка и задряма. Когато на близката църква „Свети Никола“ започна да бие дванайсет часът, тя усети насън как тялото и отново замириса на праскова. И се уплаши от този аромат.

Всъщност Йерисена Тенецки не обичаше да спи. Плашеше се от падане насън.

Поручикът от френската войска Софроний Опуйич яздеше събут, сякаш току-що си беше забол жълтицата в хляба, а хляба — пуснал във водата. На един хълм Опуйич даде почивка на войниците, а самият той се отби до килията на върха на хълма, където някакъв отшелник се опитваше да си нацепи дърва. Опуйич се разпореди и войниците помогнаха на отшелника. Когато на връщане тази нощ те навлязоха в такъв мрак, че трябваше да се спрат, на хълма светна пламъче. Отшелникът им осветяваше пътя и връщаше светлина за огъня. Тогава поручикът отдаде заповед за придвижване, но щом я изрече, и пламъчето угасна. Млъкна и пламъчето се появи отново. Поручикът нареди никой да не говори, но взе, че зацвили кон и светлинката отново угасна в мъглите на мрака.

„Кой ще ни даде дарител, с когото не мрат даровете, щом и звездите окапват от светлината си като листа?“ — помисли Софроний и нареди да вържат муцуните на конете. И така се добраха до хълма.

Тук Опуйич нареди на частта да пренощува и почука на вратата на килията. Отшелникът го въведе и му даде да легне в един ъгъл. Лежаха в мрака и Софроний мълчеше като ням. Отшелникът беше един от онези, които по скока на дивата коза четат кой ден от годината е, а по звука на водата — какво ще е времето на другия ден.

А поручикът усещаше как в него се буди онзи малък глад като болка под сърцето и през глада и болката слушаше как дълбоко под земята бучат водите на подземната река, как заобикалят и падат в подземната бездна или се разливат по металния чакъл и сребърния пясък. Чу как носят подземна риба на север и как неговият стремеж от дъното на душата откликва на тези движения и звуци, на тази музика и на нейния трептеж, и знаеше, че всичко това в утробата на земята е само отзвук на звездния трепет и че златото в земята проговаря така със златото във всемира, с животните, растенията и предците на човека. Страстно желаеше всичко, което е във връзка с него, да се промени колкото може повече. Нямаше никаква причина да обича миналото си, но се надяваше на бъдещето и го обичаше, въпреки че го водеше към смъртта. Всичко беше пред него, нищо зад него. Гонеше го и го носеха стремеж и надежда, че може би ще се случи чудо, ще се промени подредбата на планетите над главата му, че времето, което бие като второ сърце в джоба му, ще престане да отмерва часовете в негова вреда, че Водолеят и скорпионът ще се наемат на друга служба и тогава отшелникът няма да може да отчита по скока на дивата коза колко е часът на часовника на поручик Софроний Опуйич. От безтелесния стремеж в него струеше светлина, но не обикновена, ами някаква чудна, която можеше да се вземе в уста като вода. Тя обаче не беше от този свят и не можеше да го води през нощта, а само под земята. А на него му трябваше и малко светлина от тази земя.