Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Не, но не те оплоди. Ти си бездетна. — И двамата се засмели.

Такъв беше разказът, който ужасената госпожа Растина чу от своята приятелка. Тази вечер тя пак кръстоса стаята си и разгневена на щерка си, повтаряше като в треска:

— Тая няма путка! Тая няма путка! Да изтърве Папила. Такъв мъж! И да не употреби ножа!

Между това по време на вечерята мъжът й каза, че техният син Арсений се е явил във войската, решен да отмъсти за приятеля си, да убие Опуйич и отмъкне сестра си. Тогава госпожа Растина се уплаши още повече, викна сина си при себе си и му каза през сълзи:

— Сега и двамата сме с верига на врата. Но не е стегната, можем да я отхвърлим, ако искаме, и да продължим нататък, като че нищо не се е случило. Искаш ли?

— То се знае, че не искаш — отвърна Калоперович, който вече носеше хусарски мундир.

— Тогава ми се закълни, че ще спиш с всички жени, с които е спал Папила.

Като видя странния блясък в очите на сина си при тези думи, госпожа Растина сякаш се позарадва. Тя наистина закле сина си да легне с всички жени, с които е лягал Папила. И по този начин да го държи в спомените и в известен смисъл в живота чрез тези жени, които са го обичали. А сама пред себе си се врече, че ще отнеме от своята щерка и съперница, която я лиши завинаги от Авксентий, всички мъже, с които тя е лягала или иска да легне.

— Още нещо — прошепна тя в ухото на сина си, когато го изпращаха при французите и когато той се наведе от седлото да я целуне. — Знаеш ли, досега не смеех да ти кажа. Сега се налага. Капитан Опуйич ти е баща.

Младият Арсений Калоперович се дръпна при тези думи и усети, че му никне трева под езика. Вместо отмъщения пред него се заредиха онези бързи и къси любови, които някога бяха любови на приятеля му, а сега трябваше да станат негови.

В мига, в който реши да смеси своето семе със семето на мъртвия си приятел, на Арсений още не му беше съвсем ясно какво значи този обет. Засега той само си помисли, че Дуня — в светлината на новите сведения — му е полусестра, а не сестра.

И радостно пришпори коня си.

Йерисена Тенецки не можа да запомни своя баща, който загина през 1797 година в някаква кула на Дунав, но мислейки за него, се научи да лети. Най-първо летеше насън. После летеше по малко и в стаята си. Когато нощем гледаше от прозореца си в Земун водата на Дунав, тя усещаше как се сменят нейните аромати и как денем вълните хвърлят сенки на брега. В тези води някъде беше погребан баща й и Йерисена Тенецки, която особено го обичаше заради това, че губел битките във войната, шепнеше понякога на голямата вода:

— Поиграй си, дяволе, и пак ми го върни.

Но баща й не се връщаше. Тази сутрин тя изтича бързо от стаята, където от шкафа идеше студ и където в нейните сънища постоянно падаха дъждове. Носеше по стълбите гърдите си като чужди, чудейки им се и ослушвайки се в тялото си, още ненавикнала с него и сякаш осъдена на тази разнообразна течност в себе си. И усещаше, че трябва да насели това тяло. Че е пусто. Че празнината в нея боли. Че младостта е грях и казън. Тук, на стълбите, тя мразеше своя хубав по-голям брат, капитана от австрийската войска Пан Тенецки, който току-що се беше върнал от Триест, носейки на плещите си неукротима лъвска грива. Мразеше го колкото други около нея се бояха от него, а долу, пред кепенците на пристанището, мразеше по-младия си брат, Макарий Тенецки, който преди женитбата си правеше в семейната леярна за камбани брави и катинари, точни като часовници, а щом се ожени, в същата тази семейна леярна за камбани започна да изработва точно толкова съвършени спусъци и петлета на пищови и пушки за нуждите на австрийската войска. Пред църквата „Света Никола“ тя мразеше своите тесни и дълги ходила, за които мислеше, че са грозни, а в края на пътя, при чешмата, мразеше Макариевата жена, която за нея, Йерисена Тенецки, беше казала: „Тази ни се води, ни се кара.“ Известно време в нея се бореха омразата с някаква противоположна сила, тогава тя заплака и това й помогна да реши.

„Знам какво ще противопоставя на тази омраза в себе си“ — помисли тя и на брега, чист и пометен като стая, влезе в магазина и отдели някои неща, за да ги купи.

— Дайте ми онази кърпа, една лула, този стол, чифт ръкавици и един пръстен.

— Така не се купуват неща, госпожице Тенецки — посъветва я продавачът. — Трябва да ми кажете каква лула. Има мъжки и женски лули. От морска пяна и такива, които не гаснат. И освен това други, правени според ръцете, дето ще ги държат, дялани по мярка.