Малко по-късно той въведе в гостилницата една госпожа със синя възглавничка в ръце. В дълбокото деколте на гърдите и имаше парфюмирани изкуствени бенки, а ушните раковини си беше намазала с червило. С другата ръка капитан Опуйич водеше младеж с хубава вълниста коса и с австрийска хусарска униформа.
Като ги видя с капитана, Дуня изписка в ръкава си, а звънчетата от синята възглавничка на новата капитанова гостенка зазвъняха. Тогава чуха как гласът на капитан Опуйич отведнъж се промени, като да пееше в църква:
Пространства, Ходатайке, извървях
в скръбта си
и нийде не успях да си намеря покрив.
Тежко е сред свои да си сам,
сред сърби.
Пръстен ти донесох, дето пее,
но не отвори ти очите си за мен.
На твоя песнотворец младостта
и в зрели дни не засия.
От страшния ми сън
твой страшен сън ме позова.
Видях сърцето си развято,
където изгревът се пука
и в заник слиза със звука
на варварско завръщане.
След тези думи капитанът представи новодошлата като госпожа Растина Калоперович от Сремски Карловац със сина й Арсений, подпоручик от австрийската войска, които случайно, но поради щастливо стечение на обстоятелствата се срещат след много време със своята дъщеря и сестра Дуня Калоперович, тук присъстваща. Дуня стана да посрещне дошлите, целуна майка си по онази синя възглавница със звънчета, брат си целуна по устата и всички седнаха.
— Не мога да те позная. Като че те виждам за пръв път. Откакто ми стана полусестра, си се разхубавила — каза Арсений на Дуня. — Донесъл съм ти нещо. Твоите обици. Ще си ги сложиш ли на ушите?
— Не тук. Ухото губи невинността си всеки път, като му промушват обица; винаги има малко кръв — каза Дуня и се усмихна.
Тази усмивка се стори на подпоручик Арсений като непознат и скъпоценен инструмент, на който тя свири с ненадминато умение. А Дуня погледна своя полубрат в очите и целуна черната лъжица от чинията си, като че целуваше него.
„Вече ми забеляза стъпалата“ — помисли ядосано Йерисена Тенецки от другия край на масата, както ядеше момици, и се загледа очарована в капитан Опуйич. „Нима това е човекът, който е убил баща ми?“
В този миг, като да е чул въпроса, Опуйич старши взе чашата и стана за наздравица.
— Mesdames, вие сигурно се питате не е ли съвсем одимена душата на такъв човек като този пред вас. Permettez-moi l’opportunitü de vous expliquer mon cas… Напял съм се в църква за цял един човешки век и престанах да пея, напил съм се с вино за два живота и за двата съм обрал лозя, насвирих се и счупих гуслата. Сега мога да кажа всичко… Както знаете, вашият хубав пол често иска кичури коса за спомен от видните пълководци в тази война. Тук между нас, разбира се, има и с друга съдба. Понякога ние носим на изранените си тела кичур женски коси — знак, че са ги лекували жени. Между този мъжки и женски кичур се крие разликата между нас, войниците, и онези, които властват над нас. Защото хората се делят на такива, които убиват, и на такива, които мразят. Ние, войниците, сме от този недаровит вид, който убива, и сме само обикновени фукари спрямо даровитите властници, умеещи да мразят. Човек може да бъде научен по-бързо да си служи със сабя, отколкото с вилица. А омразата е нещо, което се учи от поколения. Това е дар. Като хубавия клас. Дар, по-опасен от всяка сабя. Ако го имах, нямаше да съм войник, а леяр на камбани от онази страна на райската река Дунав при вашия Земун, mademoiselle Тенецки. Бих пил вино от най-хубавата камбана и от едното ми ухо щеше да расте върба, от другото — лоза, както и да ме боли за всички железни петли на покрива на вашата леярна. Щях да си седя в лодката и да ловя мъдри риби и така да мразя някого, че някъде в Париж да му окапят ушите. Но аз не съм надарен с омраза и затова трябва да убивам противниците си. Обаче това са тъжни разкази, а днес е радостен ден. След толкова години аз съм отново със семейството си и искам в името на това да изпия чашата си, както и за здравето на моите мили и драги. Vivat!
Капитан Опуйич пресуши чашата си и я метна през прозореца право в реката. И тя падна между ореховите черупки, които плаваха в мрака по течението.
На сутринта другият бряг на реката изплува от мъглата, окъпан в слънце. Беше висок, отдолу подлизан, отгоре пълен с трева, която на дълги неподвижни вълни под зелената пяна се стелеше над водата. Когато керванът тръгна, младият Опуйич яхна своята жребица полугол, както обичаше да язди, откак свали сабята, настигна баща си и го попита дали е платена сметката за вечерята, на което получи следния отговор:
Читать дальше